Книга за гробището

В този момент нещото, което двамата разглеждаха, явно забеляза госпожа Оуенс, отвори уста, биберонът му се търкулна на земята, а то протегна пухкаво юмруче, сякаш се опитваше с всички сили да се вкопчи в бледия пръст на госпожа Оуенс.

— Гръм да ме удари, ако това не е бебе! — промърмори слисано господин Оуенс.

— Разбира се, че е бебе! — отвърна жена му. — Въпросът е какво ще правим с него?

— Смея да твърдя, че това е добър въпрос, госпожо Оуенс — отбеляза съпругът й, — но не ни засяга. Това бебе безспорно е живо, а щом е такова, няма нищо общо с нас и не е част от нашия свят.

— Вижте го само как се усмихва! — продължи разнежено госпожа Оуенс. — Това е най-сладката усмивка, която съм виждала.

Тя протегна безплътна ръка и погали детето по рядката руса косица. Момченцето се разсмя от удоволствие и радостно забърбори нещо.

През гробището премина хладен полъх и разкъса мъглата в по-ниската му част. Гробището заемаше горната част на хълма, пътеките му се виеха и пресичаха нагоре-надолу в безредна мрежа.

Чу се дрънчене. Някой дърпаше и разтърсваше портата, а тя му отвръщаше с метално дрънчене на ръждясали решетки, тежки катинари и вериги.

— Ето! — каза господин Оуенс. — Семейството на бебето е дошло да го прибере в любящото си лоно. Оставете малчугана най-сетне! — добави той, защото госпожа Оуенс прегръщаше бебето с безплътните си ръце, като не преставаше да го гали и милва.

— Не ми прилича на ничие семейство — отвърна госпожа Оуенс, като се взря към входа на гробището.

Мъжът с тъмното палто се беше отказал да разтърсва заключената порта и сега съсредоточено разглеждаше една малка странична врата. Тя също бе здраво заключена. Преди време вандали бяха вилнели из гробището и градският съвет беше предприел мерки.

— Хайде, госпожо Оуенс, оставете детето. Точно така, скъпа… — започна господин Оуенс и замръзна по средата на изречението. Долната му челюст увисна безпомощно при вида на един призрак.

Може да си помислите — и с пълно право — че господин Оуенс не би трябвало да се стъписва от призраци, при положение, че самият той, както и госпожа Оуенс, бяха мъртви, и то от няколкостотин години и при положение, че целият им социален живот — или почти целият — минаваше сред мъртъвци. Но имаше голяма разлика между обитателите на гробището и този призрак. Той бе някаква сурова, мъждукаща, тревожна форма, блещукаща като екран на повреден телевизор. От фигурата се излъчваше паника — остра и оголена емоция, която заля Оуенсови сякаш бе тяхна собствена. В този момент Оуенсови видяха, че фигурите бяха три. Двете бяха по-големи, а третата — по-малка, но само едната беше ясна. Именно тази фигура изхлипа:

— Бебето ми! Той иска да убие бебето ми!

Тряс! Мъжът пред портата влачеше тежка метална кофа за боклук към високата тухлена стена, която ограждаше гробището.

— Защитете сина ми! — проплака отново призракът и госпожа Оуенс реши, че това е жена. Разбира се, това е майката на бебето!

— Какво ви стори той? — попита госпожа Оуенс, но изглежда жената призрак не я чу.

Горкичката, умряла е съвсем скоро, помисли госпожа Оуенс. Много по-лесно е да умреш спокойно, да се събудиш в подходящото време там, където са те погребали, да привикнеш към смъртта и да се запознаеш с другите обитатели. Това същество бе изтъкано от тревога и страх за детето си, а паниката й, която Оуенсови почувстваха като нискочестотен писък, сега привличаше вниманието и на други бледи фигури, които се стичаха от цялото гробище.

— Коя сте вие? — попита Кай Помпей. Надгробният му камък се бе превърнал в обветрен къс скала, но преди две хиляди години той бе поискал да почива на могилата до мраморната гробница, вместо тялото му да бъде върнато обратно в Рим. Като един от най-старите обитатели на гробището, той подхождаше към отговорностите си крайно сериозно.

— Тук ли сте погребана? — строго попита Кай Помпей.

— Разбира се, че не е! Веднага си личи, че е умряла наскоро — госпожа Оуенс обви ръка около формата на жената и й заговори тихичко със спокоен и мил глас.

Откъм високата стена край алеята се чу ужасен трясък. Кофата за боклук беше паднала. Мъжът с мъка се катереше по стената, тъмен силует — очертан от забулените в мъгла улични лампи. Той спря за момент, после се прехвърли от другата страна, увисна, хванат за горната част на стената, с люлеещи се в празното крака, после се пусна и тупна в гробището.

— Но, скъпа — обърна се госпожа Оуенс към жената призрак, единствена останала от трите фигури, които се бяха появили в гробището, — той е жив, а ние не сме. Представяш ли си…

Детето гледаше озадачено двете жени. Първо се протегна към едната, после към другата, но докосна само въздух. Жената призрак бързо избледняваше.

— Да — отвърна госпожа Оуенс на нещо, което никой друг не чу. — Ако можем, ще го направим!

После се обърна към мъжа си:

— А ти, Оуенс? Съгласен ли си да бъдеш баща на този момък?

— Какво да бъда? — изуми се Оуенс и веждите му политнаха нагоре.

— Нямахме деца — продължи жена му, — а майка му иска ние да се погрижим за него и да го защитим. Съгласен ли си?