Книга за гробището

Мъжът в черно се препъна в плетеницата от бръшлян и полуразрушени надгробни камъни и се свлече на земята. Бързо се изправи и продължи напред, като се стараеше да стъпва по-внимателно. Над главата му една сова се подплаши и изчезна с безшумен полет. В този момент мъжът съзря бебето и очите му блеснаха триумфално.

Оуенс знаеше, че когато използва този тон, жена му говори сериозно. Ненапразно бяха женени, в живота и в смъртта, вече над двеста години.

— Сигурна ли си? — попита той. — Съвсем сигурна!?

— Като никога досега! — потвърди госпожа Оуенс.

— Добре тогава. Ако ти ще си негова майка, аз ще съм негов баща.

— Чу ли? — госпожа Оуенс се обърна към трепкащата фигура, която сега бе по-скоро очертание, далечен летен отблясък във формата на жена. Фигурата отвърна нещо, което другите не чуха, и изчезна.

— Няма да се върне вече… — промълви госпожа Оуенс. — Следващия път, когато се събуди, ще бъде в собственото си гробище или там, накъдето е тръгнала.

Госпожа Оуенс се наведе към бебето и протегна ръце.

— Ела — прошепна му нежно. — Ела при мама!

Някойси Джак вървеше през гробището към тях и вече бе приготвил ножа. В този момент му се стори, че незнайно откъде появил се облак обви детето и то изчезна. Остана само влажна мъгла, лунна светлина и полюшвана от вятъра трева.

Някойси Джак примигна и подуши въздуха. Нещо се случи, но нямаше представа какво. В гърлото му се надигна ръмжене, като на ядосан и разочарован хищник.

— Ехо? — подвикна Някойси Джак, като се чудеше дали детето не се е скрило някъде. Гласът му беше мрачен и груб. Звучеше някак странно, сякаш самият Джак беше изненадан, че го чува.

Но гробището мълчеше. Не издаде тайната си.

— Ехо? — отново подвикна Някойси Джак. Ослуша се да чуе плач, бебешко дърдорене или някакво движение.

Вместо това чу кадифен глас, който попита:

— Мога ли да ви помогна?

Някойси Джак беше висок. Мъжът с кадифения глас беше още по-висок. Дрехите на Някойси Джак бяха тъмни. Дрехите на мъжа бяха още по-тъмни. Хората, случайно спрели поглед върху Някойси Джак, когато отиваше по работа — а той гледаше да не го забелязват — се смущаваха, ставаше им неудобно или ги обземаше необясним страх. Някойси Джак погледна непознатия и този път той се смути.

— Търсех някого — промърмори, докато плъзгаше дясната си ръка в джоба, за да скрие ножа, но без да го изпуска от стиснатите си пръсти.

— В заключено гробище, посред нощ? — учуди се непознатият.

— Едно бебе — обясни Джак. — Минавах край гробището, когато чух плач, погледнах през портата и го видях. Какво друго да направя?

— Приветствам гражданското ви съзнание — отвърна непознатият. — Но след като намерите детето, как смятате да излезете оттук с него? Няма как да се катерите по стената с бебе на ръце.

— Щях да повикам някой да ми отключи — каза Джак.

Чу се тежко дрънчене на ключове.

— Е, това щях да бъда аз — обясни непознатият. — Щеше да се наложи аз да ви отключа. — Той избра един голям ключ от връзката и се обърна към Джак: — Последвайте ме!

Джак тръгна след непознатия. Извади незабелязано ножа и попита:

— Значи вие сте пазачът?

— Аз ли? Ами да, може да се каже — отвърна непознатият.

Вървяха към портата и, както бе убеден Джак, се отдалечаваха от бебето. Ключовете бяха у пазача. Нужен бе само един удар с нож в тъмнината и после можеше да търси детето цяла нощ, ако е необходимо.

Вдигна ножа.

— Ако изобщо имаше бебе — заговори непознатият без да се обръща, — нямаше да е в гробището. Сигурно сте се объркал. Не ми се вярва дете да дойде насам. По-скоро сте чул птица, видял сте котка или лисица. Обявиха това място за природен резерват преди трийсет години, когато беше последното погребение. Помислете добре и ми кажете сигурен ли сте, че видяхте дете?

Джак се замисли.

Непознатият отключи страничната врата.

— Била е лисица. Те издават необичайни шумове, понякога подобни на човешки плач. Идването ви в гробището е било напразно. Детето, което търсите, ви чака някъде, но не тук. — Пазачът остави тази мисъл да се повърти из главата на Джак и после отвори вратата със замах. — Приятно ми беше да се запознаем. Сигурен съм, че навън ще намерите всичко, което ви е необходимо.

Някойси Джак се спря пред вратата на гробището. Непознатият остана зад нея, отново я заключи и прибра ключа.

— Къде отивате? — попита Някойси Джак.

— Освен тази има и други врати — отвърна непознатият. — Колата ми е от другата страна на хълма. Не мислете за мен. Дори не е нужно да помните този разговор.

— Не — потвърди Някойси Джак, — не е нужно.

Но помнеше, че вървя по хълма, че онова, което сметна за дете, се оказа лисица, че услужлив пазач го съпроводи до улицата. Плъзна ножа в калъфа.

— Е, лека нощ — сбогува се Джак.

— Лека нощ и на вас — отвърна непознатият, когото Някойси Джак взе за пазач.

Някойси Джак се спусна по хълма, за да продължи търсенето на детето.