Книга за гробището

Скрит в сенките, непознатият гледаше след него, докато Джак се изгуби от погледа му. После се заизкачва в тъмното към равно място, току под върха на хълма, където се извисяваше величествен обелиск, а от земята се подаваше плоча в памет на Джосая Уортингтън — местен пивовар, политик и баронет. Преди почти триста години той бе купил старото гробище и земята край него и го бе дарил на града за вечни времена. Запазил си бе най-хубавото място на хълма — естествен амфитеатър с гледка към целия град и околностите — и се бе погрижил гробището да си остане такова. Обитателите му бяха благодарни за това, ала не чак толкова, колкото баронет Джосая Уортингтън смяташе, че трябва.

В гробището почиваха около десет хиляди души, но повечето спяха дълбоко или изобщо не се интересуваха от еженощните дела. Сега в амфитеатъра, под лунната светлина се бяха събрали по-малко от триста души.

Непознатият се приближи тихо също като мъглата, която ги обграждаше, спотаи се в сенките и мълчаливо загледа случващото се.

Говореше Джосая Уортингтън. Той каза:

— Скъпа госпожо, упорството ви е доста… доста… не виждате ли колко е нелепо това?

— Не — каза госпожа Оуенс. — Не виждам!

Тя седеше на земята с кръстосани крака, а живото дете спеше в скута й. Главата му лежеше на бледите й ръце.

— С ваше позволение, сър, госпожа Оуенс иска да каже — намеси се изправения до нея господин Оуенс, — че тя не вижда нещата по този начин. Тя смята, че изпълнява дълга си.

Господин Оуенс познаваше Джосая Уортингтън още от времето, когато и двамата бяха живи. Той бе правил някои от мебелите в имението на Уортингтън край Ингълшам и все още благоговееше пред баронета.

— Дълг!? — баронет Джосая Уортингтън тръсна глава, сякаш да отметне паднала паяжина. — Дългът ви, мадам, е към гробището, към общността на тези, които съставляват населението му от безплътни духове, привидения и прочее създания! Дългът ви е да върнете това същество възможно най-бързо в нормалния му дом, който очевидно не е тук!

— Майката повери момчето на мен — натърти госпожа Оуенс, сякаш това слагаше край на въпроса.

— Скъпа госпожо…

— Не съм ви скъпа госпожа! — тросна се госпожа Оуенс и се изправи. — Честно казано, дори не знам защо стоя тук и говоря с вас, стари празноглави глупаци, когато това малко юначе скоро ще се събуди гладно. А къде, бих искала да знам, да му намеря храна в това гробище?

— Точно в това е въпросът — произнесе хладно Кай Помпей.

— С какво ще го храниш? Как ще се грижиш за него?

Очите на госпожа Оуенс пламнаха гневно.

— Мога да се грижа за него като родна майка. Тя и без друго вече ми го даде. Вижте! Държа го, нали? Докосвам го!

— Бетси, бъди благоразумна — намеси се Мама Слотър, дребна старица с огромно боне и пелерина, които бе носила през целия си живот и с които бе погребана. — Къде ще живее това дете?

— Тук — отвърна госпожа Оуенс. — Можем да му дадем Свободата на гробището.

Устните на мама Слотър оформиха мъничко „О“.

— Но… — започна тя, — аз никога…

— Че защо не? Не за пръв път даваме Свободата на гробището на външен човек.

— Вярно е — потвърди Кай Помпей. — Но той не е жив.

При тези думи непознатият разбра, че иска или не, е въвлечен в разговора. Той неохотно излезе от сенките. Откъсна се от тях като парче мрак.

— Така е — съгласи се той, — не съм жив, но съм съгласен с госпожа Оуенс.

Джосая Уортингтън се обърна към него:

— Така ли, Сайлъс?

— Да. За добро или за зло — а аз твърдо вярвам, че е за добро — госпожа Оуенс и съпругът й взеха детето под своя закрила. За да се отгледа това дете, са нужни повече от няколко добри души. Нужно е цяло гробище.

— Ами храната и други такива?

— Аз мога да излизам и да се връщам в гробището и ще му нося храна — каза Сайлъс.

— Хубаво е това, което казваш — намеси се мама Слотър, — но ти идваш и си отиваш, когато ти скимне. Ако изчезнеш за седмица, момчето ще умре.

— Ти си мъдра жена и сега разбирам защо говорят с толкова уважение за теб — отвърна Сайлъс.

Той не можеше да побутва умовете на мъртвите така, както на живите, но с лекота използваше всички инструменти на ласкателството и убеждението, с които разполагаше, защото и мъртвите не са безразлични към тях.

— Много добре — решително продължи той. — Ако господин и госпожа Оуенс ще са негови родители, аз ще съм негов наставник. Ще остана тук и ако се наложи да замина, ще се погрижа някой да ме замества, за да носи храна на детето и да се грижи за него. Можем да използваме криптата на параклиса — добави той.

— Но това е човешко дете! — възрази Джосая Уортингтън — Живо дете! Имам предвид, че… че… че… Ние сме гробище, а не ясла, да му се не види!

— Точно така — кимна Сайлъс. — Прав сте, сър Джосая. Не бих могъл да го кажа по-добре. И затова, ако не друго, е жизненоважно детето да бъде отгледано с възможно най-малко сътресение за, простете за израза, живота в гробището.

При тези думи той се доближи до госпожа Оуенс и погледна спящото в ръцете й дете. Повдигна вежда.

— Как се казва детето, госпожо Оуенс?

— Майка му не каза.