Книга за гробището

— Добре тогава. И без друго старото му име няма да е от голяма полза. Някой му желае злото. Предлагам да му изберем ново име?

Кай Помпей пристъпи и огледа детето.

— Прилича на моя проконсул Марк. Може да го наречем Марк.

Джосая Уортингтън каза:

— Прилича повече на главния ми градинар Стебинс. Не че предлагам името Стебинс, защото той пиеше като смок…

— Прилича на племенника ми Хари — рече мама Слотър.

Сякаш цялото гробище се бе струпало там и всеки сравняваше детето с някой отдавна забравен човек. Накрая госпожа Оуенс не издържа и се намеси:

— Не прилича на никой друг, освен на себе си — каза твърдо тя. — Не прилича на никой.

— Тогава ще се казва Никой — заяви Сайлъс. — Никой Оуенс.

В този момент, сякаш за да откликне на името си, детето широко отвори очи. Огледа се, взря се в лицата на мъртвите, в мъглата и в луната. После погледна Сайлъс и погледът му не трепна. Гледаше сериозно.

— Що за име е Никой? — възмути се Мама Слотър.

— Неговото име. Хубаво е — отвърна й Сайлъс. — Ще ни помогне да го защитим.

— Не искам неприятности — заяви Джосая Уортингтън. Детето го погледна и тогава, гладно, уморено или просто жадуващо своя дом, своето семейство, своя свят, то сбръчка личице и заплака.

— Вървете — каза Кай Помпей на госпожа Оуенс. — Ще продължим обсъжданията без вас.

Госпожа Оуенс чакаше пред параклиса. Преди четирийсет години тази малка църквица с островърха камбанария бе сред историческите забележителности на града. Но градският съвет реши, че ремонтът й струва твърде скъпо, а и за какво им е този малък параклис в занемарено гробище, което вече не се използва. Затова я заключиха в очакване сама да се срути. Бръшлянът изцяло я бе покрил, но тя бе строена здраво и поне този век нямаше да падне.

Детето спеше в ръцете на госпожа Оуенс. Тя лекичко го залюля и запя стара песен, която майка й бе пяла, когато тя самата бе още бебе, далеч в онези времена, когато мъжете тепърва започваха да носят напудрени перуки.

Спи, мъниче мое, спи, чак до сутринта.
Ще пребродиш ти света, ако не греша.
Ще целуваш хубавици, ще танцуваш до зори, ще намериш своя път и съкровище дори…

Госпожа Оуенс откри, че е забравила края песента. Май че последният ред бе нещо от сорта на „и малко сланина“.

Но може и да я бърка с друга песен. Затова тя спря и запя песента за човека от Луната, който слязъл на Земята. После поде с топлия си глас по-нова песен за момчето, което си миело лицето. Накрая започна дълга балада за млад момък, чиято приятелка, без определена причина, го отровила с чиния петнисти змиорки. В този момент иззад параклиса се зададе Сайлъс. Носеше картонена кутия.

— Заповядайте, госпожо Оуенс — каза той. — Все хубави неща за момчето. Да ги оставим в криптата, какво ще кажете?

Катинарът падна в ръката му и той отвори желязната врата. Госпожа Оуенс влезе, огледа критично полиците и дървените пейки, струпани край стената. В единия ъгъл имаше плесенясали кашони със стари бумаги от енорията, през една отворена врата се виждаше викторианска тоалетна с казанче, а през друга — умивалник с кран за студена вода.

Детето отвори очи и се огледа.

— Може да оставим храната тук — каза Сайлъс. — Студено е и така ще се запази по-дълго.

После бръкна и извади един банан от кутията.

— Какво пък е това? — попита г-жа Оуенс, оглеждайки подозрително жълто-кафявия предмет.

— Банан. Тропически плод. Мисля, че обвивката се бели — каза Сайлъс. — Ето така.

Детето — Никой — се заизвива в ръцете на госпожа Оуенс и тя го пусна на пода. То бързо защапука към Сайлъс, сграбчи крачола му и го задърпа.

Сайлъс му подаде банана.

Госпожа Оуенс гледаше момчето как се храни.

— Ба-нан — произнесе недоверчиво тя. — Никога не съм чувала. Никога. Какъв вкус има?

— Нямам никаква идея — каза Сайлъс, който приемаше само един вид храна и тя определено не беше банани. — Тук можеш да сложиш легло за момчето.

— Нищо подобно няма да правя. С господин Оуенс си имаме прекрасен малък гроб край лехата с нарцисите. Има достатъчно място за малчугана. Освен това — добави тя, притеснена Сайлъс да не помисли, че отхвърля гостоприемството му, — не искам хлапето да те притеснява.

— Няма да ме притеснява.

Момчето бе приключило с банана. Това, което не беше изяло, бе размазало по себе си. Цялото сияеше, изцапано и с румени бузи.

— Нан! — заяви доволно.

— Какъв ми е умник! — умили се госпожа Оуенс. — И колко се изцапа! Чакай, немирнико… — и тя почисти парченцата банан от косата и дрехите му. После продължи:

— Какво мислиш, че ще решат?

— Не знам.

— Не мога да го върна. Не и след като обещах на майка му.

— Въпреки че по мое време съм бил страшно много неща — каза Сайлъс, — никога не съм бил майка. И не смятам сега да започвам. Но мога да си тръгна оттук…

Госпожа Оуенс отвърна просто:

— Аз не мога. Костите ми са тук, както и тези на Оуенс. Никога няма да си тръгнем оттук.

— Сигурно е хубаво — каза Сайлъс, — да принадлежиш на някое място, да имаш свой дом.