Книга за гробището

— Не разбирам — каза Скарлет. — Не можеш просто да сметеш под килима едно убийство.

— Но с това е станало точно така — каза Фрост и отпи от чая си. — Замесени са много влиятелни хора. Това е единственото обяснение и за случилото се с най-малкото дете…

— А какво се е случило? — попита Ник.

— Оцеляло е — каза Фрост. — Сигурен съм! Но никой не го е потърсил. Изчезнало малко дете обикновено е национална новина. Но не, някак си са го потулили.

— Кои са те? — попита Ник.

— Същите хора, които са поръчали убийството на семейството.

— Знаете ли нещо повече по този въпрос?

— Да. Тоест, малко… — Фрост замълча. — Съжалявам… Наистина… Вижте… Но предвид това, което открих… Всичко е твърде невероятно.

Скарлет започваше да се ядосва.

— Какво? Какво сте открили?

Фрост се смути.

— Права си, съжалявам. Не е добра идея да пазим тайни. Ние, историците не заравяме нещата, а ги изравяме, показваме ги на хората. — Той спря, поколеба се, после каза: — Открих едно писмо. Горе… Беше скрито под разместена дъска на пода. — Обърна се към Ник: — Млади господине, имам ли основание да предположа, че вашият интерес към този ужасен случай е личен?

Ник кимна.

— Няма да питам нищо повече — каза господин Фрост и се изправи. — Елате — обърна се той към Ник, но спря Скарлет: — Ти недей, все още не. Ще покажа първо на него и ако той сметне, че няма проблем, ще повикам и теб. Става ли?

— Става — съгласи се Скарлет.

— Няма да се бавим — каза господин Фрост. — Хайде, младежо!

Ник се изправи и погледна Скарлет с притеснение.

— Няма проблем — каза тя и му се усмихна възможно най-успокояващо. — Ще те изчакам тук.

Скарлет гледаше как сенките им пресичат стаята и тръгват по стълбите. В гърдите й се бореха тревога и очакване. Чудеше се какво ли ще узнае Ник и се радваше, че ще го узнае пръв. Все пак, това беше неговата история. Негово право.

Господин Фрост поведе Ник нагоре по стълбите.

Докато се изкачваше, момчето се оглеждаше, но нищо не му се стори познато. Всичко изглеждаше чуждо.

— Чак на самия връх — каза господин Фрост. Изкачиха още една площадка. — Не искам да… ами, не отговаряй, ако не искаш, но… хм… ти си момчето, нали?

Ник не отговори.

— Пристигнахме — каза господин Фрост. Отключи вратата, бутна я и влязоха.

Стаята бе малка, таванска със скосен таван. Преди тринайсет години в нея имаше люлка. Сега момчето и мъжът едва се побираха между стените.

— Истински късмет, всъщност — каза господин Фрост. — Може да се каже, че беше под носа ми. — Той се наведе и отметна протрития килим.

— Значи знаете защо е било убито семейството ми? — попита Ник.

— Всичко е тук — отвърна господин Фрост. После хвана една къса дъска от пода и я разклати, докато накрая я извади. — Това е била бебешката стая. Ще ти покажа… всъщност единственото, което не знаем, е кой е убиецът. За него не се знае нищо, нямаме ни най-малка представа.

— Знаем, че е бил тъмнокос — каза Ник в стаята, която някога бе негова. — И знаем, че се казва Джак.

Господин Фрост пъхна ръка в дупката на мястото на дъската.

— Минаха почти тринайсет години — каза той. — За толкова време косата оредява и посивява. Но да, прав си. Името е Джак.

Той се изправи. В ръката, която измъкна от дупката на пода, държеше голям, остър нож.

— Така — каза Някойси Джак. — Хайде, момче, време е да приключваме!

Ник впи поглед в мъжа. Сякаш личността на господин Фрост бе като палто или шапка, които този човек беше облякъл, и сега ги захвърли. Дружелюбната външност изчезна.

Очилата и ножът пробляснаха.

Отдолу се разнесе гласът на Скарлет.

— Господин Фрост, някой чука на вратата, да отворя ли?

Някойси Джак отклони поглед само за миг, но Ник знаеше, че този миг е всичко, с което разполага, и се Сля — колкото можа по-пълно и окончателно. Джак се обърна към мястото, където стоеше Ник, после претърси с поглед стаята. На лицето му се изписаха ярост и учудване. Пристъпи навътре и завъртя глава наляво-надясно — като тигър, надушил плячка.

— Тук някъде си — изръмжа той. — Подушвам те!

Вратата на таванската стая се трясна зад гърба му, той се метна към нея и чу как ключът изщраква в ключалката.

Някойси Джак извиси глас:

— Така ще си спечелиш само няколко минути, но няма да ме спреш, момче! — извика той през затворената врата. После добави по-тихо: — С теб имаме недовършена работа.

Ник се втурна по стълбите, блъскаше се в стените и едва не се изтърколи в стремежа си да стигне по-бързо при Скарлет.

— Скарлет! — изкрещя той, щом я видя. — Това е той! Да бягаме!

— Кой? За какво говориш?

— Той! Господин Фрост е Джак! Опита се да ме убие!

Отгоре се чу трясък, когато Някойси Джак ритна вратата.

— Но… — Скарлет се опита да осмисли чутото. — Но той е добър.

— Не! — отвърна Ник, хвана ръката й и я дръпна надолу по стълбите. — Не е!

Скарлет отвори входната врата.

— О, добър вечер, млада госпожице — мъжът на прага сведе поглед към нея. — Търсим господин Фрост. Мисля, че той живее тук.

Косата на мъжа бе сребристобяла и от него се носеше ухание на одеколон.

— Негови приятели ли сте? — попита тя.

— О, да — каза по-ниският мъж, застанал зад първия. Имаше малък черен мустак и единствен той носеше шапка.