Книга за гробището

— Може да отвориш очи — каза той.

Тя го послуша.

— Как го направи?

— Това е моят дом — отвърна Ник. — Тук мога да правя много неща.

Чуха се стъпки по тротоара, двама мъже се появиха от другата страна на портите и започнаха да ги разтърсват и блъскат.

— Ехо! — извика Джак Кеч и мустаците му потрепнаха, когато се усмихна на Скарлет през пръчките — също като анимационен заек, намислил нещо зловещо. На лявата му предмишница бе намотана черна копринена корда. Издърпа я с дясната си ръка, без да сваля ръкавицата си, започна да си играе с нея, да пробва здравината й и да я заплита между пръстите си, сякаш оплиташе котешка люлка. — Хайде, момиченце, всичко е наред. Никой няма да ти направи нищо лошо.

— Искаме само да отговориш на няколко въпроса — кимна едрият рус мъж, господин Нимбъл. — Идваме като официални лица. (Той излъга. Нямаше нищо официално във Всякой Джак, въпреки че по Някой Джак работеше в правителства, полиции и къде ли още не.)

— Бягай! — извика Ник на Скарлет и я дръпна за ръката.

Тя се затича.

— Видя ли това? — каза този Джак, когото наричаха Кеч.

— Кое?

— Видях някой с нея. Момче.

— Момчето ли? — попита този Джак, когото наричаха Нимбъл.

— Откъде да знам? Помогни ми да се кача.

По-едрият мъж направи столче с двете си ръце и Джак Кеч стъпи с обутия си в черно крак. Повдигна се, прехвърли се през портата и се приземи на алеята на четири крака като жаба. Бързо се изправи и извика:

— Намери друг вход, аз ще ги догоня!

Мъжът побягна по криволичещата пътека, която водеше навътре в гробището.

— Само ми кажи какво правим — каза Скарлет.

Ник вървеше бързо през сумрачното гробище, но не тичаше, все още не тичаше.

— Как така какво?

— Мисля, че онзи мъж искаше да ме убие. Видя ли как си играеше с черното въже?

— Сигурен съм, че искаше. Онзи Джак — твоят господин Фрост — щеше да убие мен. Имаше нож.

— Не е моят господин Фрост. Ох, сигурно донякъде е, извинявай. Къде отиваме?

— Първо да те скрием на безопасно място. После ще се оправям с тях.

Обитателите на гробището се пробуждаха и се събираха разтревожени.

— Ник? — повика го Кай Помпей. — Какво става?

— Лоши хора — отвърна Ник. — Може ли нашите да ги наблюдават? Казвайте ми непрекъснато къде се намират. Трябва да скрием Скарлет, някакви предложения?

— В криптата на параклиса? — предложи Такъри Поринджър.

— Първо там ще погледнат.

— С кого говориш? — попита Скарлет и го изгледа така, сякаш беше полудял.

Кай Помпей се намеси:

— Вътре в хълма.

Ник се замисли.

— Да. Добро предложение. Скарлет, помниш ли мястото, където намерихме Индиговия човек?

— Смътно. Беше тъмно. Помня, че нямаше от какво да се страхувам.

— Ще те заведа там.

Двамата забързаха по пътеката. Скарлет разбра, че Ник говори с други хора, докато вървяха, но чуваше само неговите думи. Все едно слушаше някой да говори по телефона. Което й напомни…

— Мама ще се побърка — каза тя. — Мъртва съм.

— Не, не си — поправи я Ник. — Още не. Още дълго няма да си. — После се обърна към някого: — Двама ли са вече? Заедно? Добре.

Стигнаха до гробницата на Фробишър.

— Входът е зад ковчега долу вляво — обясни Ник. — Ако чуеш да идва някои и това не съм аз, спусни се надолу, до самия край… има ли с какво да си светиш?

— Да, на ключодържателя ми има фенерче.

— Добре.

Той отвори вратата на гробницата.

— И внимавай да не се спънеш.

— Ти къде отиваш? — попита Скарлет.

— Това е моят дом — каза Ник. — Ще го защитя.

Скарлет стисна ключодържателя и коленичи. Зад ковчега беше тясно, но тя се промуши през отвора и дръпна ковчега на мястото му, доколкото успя. На слабата светлина на фенерчето видя каменни стъпала. Изправи се и опряла ръка в стената се спусна три стъпала надолу, после спря и седна, като се надяваше, че Ник знае какво прави. Не й оставаше нищо друго, освен да чака.

— Къде са сега? — попита Ник.

Баща му отвърна:

— Единият е при Египетската алея, търси те. Приятелят му чака до стената на алеята. Други трима прескачат оградата, качили са се на големите контейнери за боклук.

— Ще ми се Сайлъс да беше тук. Веднага щеше да се разправи с тях. Или поне мис Лупеску да беше наблизо.

— Ще се справиш и сам — окуражи го господин Оуенс.

— Къде е мама?

— Долу до стената.

— Кажи й, че съм скрил Скарлет в гробницата на Фробишър. Помоли я да я наглежда, ако нещо се случи с мен.

Ник притича през смрачилото се гробище. Единственият път към северозападната част беше през Египетската алея. А за да стигне до там, трябваше да мине покрай дребния мъж с черното копринено въже. Мъж, който го търсеше и искаше да го убие…

Аз съм Никой Оуенс, каза момчето само на себе си. Аз съм част от гробището. Всичко ще е наред.

Както се бе забързал към Египетската алея за малко да пропусне дребния човек — този Джак, когото наричаха Кеч. Човекът почти се бе слял със сенките.

Ник си пое въздух, Сля се колкото може по-пълно и премина край мъжа като прах, подет от вечерния ветрец.

Премина по потъналата в зеленина Египетска алея, после с усилие на волята стана възможно най-видим и подритна едно камъче.

Видя как сянката край арката се откъсва и тръгва след него, безшумна почти като мъртвите.