Книга за гробището

Ник се промуши през бръшляна край алеята и се озова в северозападния край на гробището. Знаеше, че трябва правилно да разпредели времето. Ако е твърде бърз, мъжът ще го изгуби от поглед, но ако се забави, черното копринено въже щеше да се увие около шията му, да му отнеме дъха и цялото му бъдеще.

Ник се промуши шумно през вейките на бръшляна, като подплаши една от многото лисици в гробището и тя се шмугна под земята. Тук бе като джунгла от паднали надгробни камъни и безглави статуи, дървета и храсти, хлъзгави купчини полуизгнили листа. Но той познаваше тази джунгла още откакто се научи да ходи.

Сега бързаше, но стъпваше внимателно от преплетено бръшляново коренище върху някой камък, изпълнен с увереност, че това е неговото гробище. Усещаше как самото то се опитва да го скрие, да го защити, да го направи невидим — и се бореше с тази закрила, защото искаше да го виждат.

Видя Неемия Трот и се поспря.

— Привет, млади Ник! — извика поетът. — Чух, че понастоящем всички са обзети от възбуда, че ти се носиш из тези селения като комета през небесната твърд. Какво ще кажеш, добри ми Ник?

— Стойте тук — каза Ник, — останете на мястото си. Наблюдавайте пътя, откъдето дойдох. Кажете ми, когато се приближи.

Ник заобиколи покрития с бръшлян гроб на Карстеърс, после спря с гръб към преследвача си, като дишаше тежко, сякаш е останал без дъх.

И зачака. Минаха само няколко секунди, но сякаш изтече малка вечност.

(„Тук е, момче — прошепна Неемия Трот. — На около двайсет стъпки зад теб.“)

Този Джак, когото наричаха Кеч, видя момчето пред себе си и опъна въжето. То се беше увивало около много вратове през годините и за всеки, озовал се в прегръдката му, се бе превръщало в смърт. Беше много меко, здраво и неуловимо за рентгенови лъчи.

Мустаците на Кеч помръднаха, но всичко друго беше застинало. Той видя плячката си и не искаше да я подплаши. Тръгна напред, тих като сянка.

Момчето се изправи.

Джак Кеч се устреми напред, лъснатите му черни обувки се плъзгаха почти безшумно по гнилата шума.

(„Идва, момче!“ — извика Неемия Трот.)

Ник се обърна, а Джак Кеч скочи към него…

… в следващия миг усети как земята пропада под краката му. Опита се да се хване с ръка в ръкавица, но пропадаше все по-дълбоко и все по-дълбоко в стария гроб, цели шест метра, преди да се приземи с трясък върху ковчега на господин Карстеърс, като натроши едновременно капака му и своя глезен.

— Този е първият — спокойно заяви Ник, въпреки че бе всичко друго, но не и спокоен.

— Елегантно изпълнение — обобщи Неемия Трот. — Трябва да съчиня ода. Ще останеш ли да я чуеш?

— Нямам време — отвърна Ник. — Къде са другите мъже?

Юфемия Хорсфол каза:

— Трима са на югозападната пътека, изкачват хълма.

Том Сандс добави:

— Има и още един. В момента обикаля параклиса. Той непрекъснато идваше в гробището миналия месец. Но сега нещо в него е различно.

— Дръжте под око мъжа в гроба на господин Карстеърс. И моля ви, извинете се на господин Карстеърс от мое име…

Ник се шмугна под един боров клон и побягна с големи скокове по хълма. Когато го устройваше, следваше пътеките, когато не — ги напускаше или подскачаше по паметниците и камъните, ако така беше по-бързо.

Тъкмо минаваше покрай старата ябълка, когато чу хаплив женски глас:

— Все още са четирима. И четиримата са убийци, които няма сами да паднат в отворени гробове, за да ти угодят.

— Здрасти, Лиза. Мислех, че ми се сърдиш.

— Може да се сърдя, може и да не се сърдя — каза тя, като си оставаше само глас. — Но няма да им позволя да те накълцат. О, не!

— Тогава ги препъни заради мен, объркай ги и ги забави. Ще можеш ли?

— Докато ти пак избягаш? Никой Оуенс, защо просто не се Слееш и не се скриеш в гробчето на майка си, където никога няма да те намерят, а Сайлъс скоро ще се върне и ще се оправи с тях…

— Може да се върне, може и да не се върне — прекъсна я Ник. — Ще те чакам при поразеното от мълнията дърво.

— Аз все още не ти говоря — каза гласът на Лиза Хемсток, надут като паун и наперен като врабче.

— Всъщност ми говориш. Нали сега разговаряме.

— Това е извънредна ситуация. После — нито дума.

Ник стигна до удареното от гръм дърво — дъб, изгорен от мълния преди двайсет години. От него бе останал само почернял отломък, овъглена ръка, протегнала хищни нокти към небето.

В главата на Ник се зароди идея. Не бе съвсем оформена… А и не знаеше дали ще си спомни уроците на мис Лупески, дали ще си спомни всичко, което бе видял и чул като дете.

Намери гроба по-трудно, отколкото очакваше, въпреки че нарочно го търсеше. Най-накрая го откри — грозен, килнат под странен ъгъл, върху плочата му кацнал прояден от влагата ангел, като огромен разкривен лишей. Едва когато го докосна и усети хладната тръпка, се увери, че е точно това, което търси.

Седна на гроба и се насили да стане напълно видим.

— Не си се Слял — каза гласът на Лиза. — Всеки може да те намери.

— Добре — отвърна Ник. — Искам да ме намерят.

— Не знае никой някойси кога ще го намери — пропя Лиза.

Луната изгря. Беше огромна и все още ниско над хоризонта. Ник се зачуди дали няма да е прекалено, ако започне да си подсвирква.

— Виждам го!