Книга за гробището

— Разбира се — добави трети, по-млад, огромен и рус като скандинавец.

— На който и да е Джак от нас — каза последният, широкоплещест и як като бик, с голяма глава и смугла кожа.

— Той… Господин Фрост… Наложи се да излезе — отвърна тя.

— Но колата му е тук — отбеляза среброкосият, а русият попита:

— А ти коя си, впрочем?

— Той е приятел на мама — отговори Скарлет.

Видя, че Ник премина край групата мъже и вече й махаше настоятелно да ги остави и да го последва.

Възможно най-небрежно тя каза:

— Той отскочи само за малко да купи вестник от магазина на ъгъла.

Скарлет затвори вратата зад себе си, заобиколи мъжете и тръгна по улицата.

— Къде отиваш? — попита мустакатият.

— Трябва да хвана автобуса — отвърна тя и без да се обръща тръгна нагоре по хълма към автобусната спирка и гробището.

Ник вървеше до нея. Сега дори на Скарлет й изглеждаше призрачен в сгъстяващия се мрак — като нещо почти изчезнало, като потрепване на нагорещен въздух, като прелитащ лист, за миг заприличал на момче.

— Върви по-бързо — каза Ник. — Гледат те. Но не тичай!

— Кои са те? — попита тихо момичето.

— Не знам — отвърна Ник, — но усетих нещо странно. Сякаш не са истински хора. Ще се върна да ги подслушам.

— Разбира се, че са хора — каза Скарлет и изкачи хълма колкото можа по-бързо, но без да тича. Вече не беше сигурна, че Ник е до нея.

Четиримата стояха пред вратата на № 33.

— Това не ми харесва — каза едрият мъж с бичия врат.

— Не ви харесва ли, господин Тар? — обърна се към него среброкосият. — На никого от нас не му харесва. Всичко се обърка.

— Краков заглъхна. Не отговарят… А след Мелбърн и Ванкувър… — започна мустакатият. — Доколкото знаем, ние четиримата сме последните.

— Замълчете, моля, господин Кеч — прекъсна го среброкосият. — Размишлявам.

— Извинете, сър — отвърна Кеч и приглади мустаците си, без да сваля ръкавици. Погледна към върха на хълма, после пак надолу и засвири през зъби.

— Мисля… че трябва да я настигнем — каза господин Тар, мъжът с бичия врат.

— Мисля, че трябва да ме слушате, когато говоря — каза рязко среброкосият. — Помолих ви да замълчите. Имах предвид наистина да млъкнете!

— Извинете, господин Денди — каза русият.

Тримата замълчаха.

В тишината чуха приглушени удари, долитащи от горните етажи на къщата.

— Влизам — каза господин Денди14. — Господин Тар, елате с мен. Нимбъл и Кеч, хванете момичето. Доведете я тук.

— Жива или мъртва? — попита господин Кеч със самодоволна усмивка.

— Жива, глупако! — отвърна господин Денди. — Искам да разбера какво знае.

— Може да е една от тях — замисли се господин Тар. — От онези, които ни удариха във Ванкувър и Мелбърн и…

— Хвани я — прекъсна го господин Денди. — Тръгвай веднага!

Русият и мустакатият с шапката се затичаха към върха на хълма.

Господин Денди и господин Тар застанаха пред вратата на № 33.

— Разбий я — нареди господин Денди.

Господин Тар подпря вратата с рамо и натисна с цялата си тежест.

— Подсилена е — заяви той. — Защитена е.

— Няма нещо, което някой си Джак да направи, а друг да не може да поправи — каза господин Денди. Свали ръкавицата си, опря длан на вратата и замърмори нещо на език, по-стар от английския. — Опитай сега.

Тар се облегна на вратата, изсумтя и натисна. Този път ключалката поддаде и вратата се отвори.

— Много добре — каза господин Денди.

Високо над главите им, под самия покрив, се разнесе трясък.

Някойси Джак ги пресрещна по средата на стълбището. Господин Денди му се усмихна — невесела усмивка, която обаче разкри съвършени зъби.

— Здравей, Джак Фрост — каза той. — Мислех, че си хванал момчето.

— Така беше — отвърна Джак. — Но то се изплъзна.

— Пак ли? — усмивката на Джак Денди стана по-широка, по-хладна и още по-съвършена. — Първият път е грешка, Джак. Вторият път е катастрофа.

— Ще го хванем — каза Някойси Джак. — Всичко ще свърши днес.

— Дано е така — отвърна господин Денди.

— Той е в гробището — обясни Някойси Джак.

Тримата забързаха надолу по стълбите.

Джак подуши въздуха. Ноздрите му се изпълниха с мириса на момчето, космите по врата му настръхнаха. Обзе го усещането, че същото се бе случило преди много години. Спря, облече дългото си черно палто, което висеше в антрето, напълно неуместно редом до сакото от туид и бежовия шлифер на господин Фрост.

Входната врата беше отворена. Навън дневната светлина изтляваше. Този път Джак знаеше точно накъде да тръгне. Не се поколеба, а направо излезе от къщата и тръгна нагоре по хълма към гробището.

Когато Скарлет стигна портите на гробището, видя, че са затворени. Момичето отчаяно ги разтърси, но катинарът не помръдна. В следващия миг до нея се появи Ник.

— Знаеш ли къде е ключът? — попита тя.

— Нямаме време — отвърна момчето и се притисна към металните пръчки. — Прегърни ме.

— Какво да направя?

— Просто ме прегърни и затвори очи.

Скарлет се втренчи в Ник, сякаш го предизвикваше, после го прегърна силно и стисна очи.

— Добре.

Ник се облегна на пръчките на портата. Те се смятаха за част от гробището и той се надяваше, че Свободата на гробището може би, вероятно, само този път, ще се простре и над други хора. После се промуши като дим през решетката.