Книгата на живота

Матю ги огледа. На всеки имаше по един етюд — елемент от по-голяма сцена, който помагаше на художника да разбере конкретни проблеми на композицията или перспективата. Първият бе рисунка на ръка, напукана и загрубяла от бедност и тежък труд. Вторият беше изображение на жестока уста с липсващи зъби. На третия се виждаха върви на мъжки бричове и прокаран между тях пръст, готов да ги развърже. Последният етюд бе нож, притиснат в изпъкналата тазова кост на момче, с проникнал в кожата връх.

Матю сглобяваше отделните изображения наум — ръка, уста, бричове, нож — под звуците на „Страсти по Матея“. Изруга, когато в съзнанието му изскочи противната сцена.

— Един от най-ранните му спомени — каза Хабърд.

Матю си спомни първата си среща с Джак, когато щеше да му издърпа ухото, ако не беше намесата на Даяна. Той бе поредното създание, предлагащо на момчето насилие вместо съчувствие.

— Ако не беше рисуването и музиката, Джак щеше да се самоунищожи. Често благодарихме на Бог за дара на Филип. — Андрю посочи към подпряното в коридора чело.

Матю бе познал характерната форма в мига, в който погледът му спря върху него. Двамата със сеньор Монтаняна, създателя на инструмента, го бяха кръстили „Херцогинята на Марлборо“ заради пищните му, но въпреки това елегантни извивки. Матю се беше научил да свири на Херцогинята, когато лютните излязоха от мода и бяха заменени от цигулки, виоли и чела. Херцогинята изчезна мистериозно, докато той бе в Ню Орлиънс да дисциплинира децата на Маркъс. Когато се върна, попита Филип какво е станало с инструмента. Баща му сви с рамене и промърмори нещо за Наполеон и англичаните, което беше напълно лишено от смисъл.

— Джак винаги ли слуша Бах, докато рисува? — тихо попита Матю.

— Предпочита Бетовен. Започна да слуша Бах след... знаеш. — Устните на Хабърд се свиха.

— Може би рисунките му ще ни помогнат да намерим Бенджамин — рече Галоуглас.

Погледът на Матю се стрелна към множеството лица и места, които биха могли да им дадат ценни насоки.

— Крис вече направи снимки — увери го Галоуглас.

— И видеозапис — добави Крис. — Когато стигна до... ъъъ, него. — Той също избягваше да произнася името на Бенджамин и просто махна към мястото, където Джак продължаваше да скицира и да си тананика нещо под нос.

Матю вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— „Всички кралски хора и кралските коне / няма да оправят Джак, о, не!“* — Младежът потръпна и пусна огризката от молива. Андрю му подаде нов и Джак започна нов подробен етюд на мъжка ръка, този път протегната умолително.

* Преиначен вариант на песничката на Хъмпти-Дъмпти от „Алиса в огледалния свят" на Луис Карол — Б. пр.

— Слава на Бога. Пристъпът му е към края си. — Част от напрежението в раменете на Хабърд изчезна. — Скоро отново ще дойде на себе си.

В желанието си да се възползва от момента Матю тихомълком пристъпи до челото. Хвана го и вдигна лъка от пода, където беше захвърлен небрежно от Джак.

Седна на ръба на един стол и приближи ухо към инструмента, докато подръпваше и прокарваше лъка по струните. Можеше да чуе плътните тонове на челото въпреки музиката на Бах от тонколоните на библиотеката.

— Спри онзи шум — каза той на Галоуглас, направи последни настройки и засвири. В продължение на няколко такта музиката на челото се сблъска с хора и оркестъра. После гръмката оратория на Бах замлъкна. В настъпилата тишина Матю засвири музика, която бе преходна стъпка между театралните звуци на „Страстите“ и нещо, което се надяваше, че ще помогне на Джак да възвърне емоционалното си равновесие.

Беше избрал внимателно произведението — лакримозата на „Реквием“ от Йохан Кристиан Бах. Въпреки това Джак се сепна от смяната на музикалния акомпанимент и ръката му замръзна на стената. Докато музиката минаваше през него, дишането му стана по-бавно и равномерно. Когато продължи работата си, той нахвърли очертанията на Уестминстърското абатство вместо на поредното гърчещо се от болка създание.

Докато свиреше, Матю сведе смирено глава. Ако имаше хор, както бе замислил композиторът, той щеше да пее латинската литургия за мъртвите. Тъй като бе сам, Матю накара скръбните звуци на челото да имитират липсващите човешки гласове.

— Lacrimosa dies ilia — пееше челото на Матю. — Изпълнен със сълзи ще бъде денят, / на който от пепелта въстава / онзи, що ще бъде съден.

„Пощади го, Господи“ — молеше се Матю, докато продължаваше да свири, влагайки вярата и мъката си във всяко движение на лъка.

Когато стигна края, Матю продължи със „Соната № 1 във фа мажор“ на Бетовен. Композиторът беше написал произведението за чело и пиано, но Матю се надяваше, че Джак е достатъчно запознат с музиката, за да запълни липсващите звуци.

Движението на въглена се забави още повече и всеки следващ щрих ставаше все по-мек. Матю разпозна факела на Статуята на свободата, камбанарията на църквата в Ню Хейвън.