Книгата на живота

Временното безумие на Джак може и постепенно да заглъхваше с приближаването на настоящето, но Матю знаеше, че той още не е свободен от него.

Един образ липсваше.

За да го побутне да продължи, Матю засвири една от любимите си творби — вдъхновяващия, изпълнен с надежда „Реквием“ на Форе. Много преди да срещне Даяна, една от най-големите му наслади бе да отиде в Ню Колидж и да слуша хоровото изпълнение на произведението. Едва когато зазвуча последната част, „In Paradisum“, под ръката на Джак се появи изображението, което Матю очакваше. Дотогава Джак рисуваше в такт с музиката и тялото му леко се поклащаше под спокойната песен на челото.

— Нека ангелите те приемат и с Лазар, / някога бедняк, да намериш вечен покой. — Матю знаеше наизуст стиховете, тъй като съпровождаха пътя на тялото от църквата до гроба — място на покой, което твърде често се отказваше на създания като него. Беше пял същите думи над тялото на Филип, беше ги изплакал след смъртта на Юг, наказваше се с тях, когато Елинор и Селия загинаха, и ги повтаряше петнайсет века, докато оплакваше Бланка и Лукас, своите топлокръвни съпруга и дете.

Тази нощ обаче познатите думи водеха Джак — и Матю с него — към място на втори шансове. Матю гледаше като прикован как Джак рисува върху кремавата повърхност на стената познатото очарователно лице на Даяна. Очите й бяха широко отворени и пълни с радост, устните й бяха разделени в изумление и се изкривяваха в началото на усмивка. Матю беше пропуснал безценните мигове, когато Даяна разпозна Джак. Сега ги виждаше.

Портретът й потвърждаваше онова, което той вече подозираше — че именно Даяна имаше силата да направи живота на Джак завършен. Матю можеше да му помогне да се чувства в безопасност по начина, по който го прави един баща, но Даяна го караше да се чувства обичан.

Продължи да движи лъка по струните, пръстите му натискаха и издърпваха музиката от инструмента. Накрая Джак спря, отмалялата му ръка пусна парчето въглен и то падна на пода.

— Страхотен художник си, Джак — каза Крис и се наведе напред в стола си, за да разгледа по-добре изображението на Даяна.

Раменете на младежа се отпуснаха от изтощение и той се обърна да погледне Крис. Макар да бяха замъглени от умора, в очите му нямаше нито следа от кръвожадност. Отново бяха кафяви и зелени.

— Матю. — Джак скочи от скелето, полетя във въздуха и се приземи тихо като котка.

— Добро утро. — Матю остави челото.

— Музиката... ти ли свири? — смутено се намръщи младежът.

— Реших, че нещо не толкова бароково ще ти се отрази добре — рече Матю, докато се изправяше. — Седемнайсети век е доста пищен за вампирите. Най-добре е да се приема на малки дози. — Погледът му се стрелна към стената и Джак докосна челото си с разтреперана ръка, когато осъзна какво е направил.

— Съжалявам — съкрушено рече той. — Ще пребоядисам, Галоуглас. Още днес. Обещавам.

— Не! — едновременно възкликнаха Матю, Галоуглас, Хабърд и Крис.

— Но стените... — запротестира Джак. — Съсипал съм ги.

— Така, както би ги съсипал Да Винчи или Микеланджело — благо рече Галоуглас. — Или Матю, като се замисля, с неговите драскулки в императорския дворец в Прага. — Очите на Джак блеснаха развеселено за миг, но после светлината в тях отново помръкна.

— Бягащ елен е едно нещо, но едва ли някой би поискал да види тези образи. Дори аз не искам — каза той, докато се взираше в една особено ужасна рисунка на разлагащ се труп, носещ се с лицето нагоре в реката.

— Изкуството и музиката трябва да идват от сърцето — изтъкна Матю и стисна правнука си за рамото. — Дори най-мрачните кътчета трябва да се изкарват на светлината на деня, иначе се разрастват и могат да ни погълнат целите.

Джак го погледна безрадостно.

— Ами ако вече са го направили?

— Не би се опитал да спасиш онази жена, ако беше целият мрак. — Матю посочи една безнадеждна фигура, гледаща нагоре към протегната ръка. Ръката приличаше на тази на Джак, чак до белега в основата на палеца.

— Но аз не я спасих. Тя беше твърде уплашена, за да ми позволи да й помогна. Страхуваше се от мен! — Младежът се опита да се отскубне и рамото му изпука от напъна, но Матю не го пусна.

— Нейният мрак я е спрял. Нейният страх, а не твоят — настоятелно каза Матю.

— Не ти вярвам — заяви Джак, упорито придържайки се към идеята, че кръвожадността му го прави виновен при всички обстоятелства. Матю донякъде получи известна представа какво са преживели Филип и Изабо със собственото му упорство в отхвърлянето на опрощението.

— Защото в теб се борят два вълка. Всички сме така — присъедини се Крис към Матю.

— Какво искаш да кажеш? — предпазливо попита Джак.

— Стара легенда на чероките, която баба Бетс е научила от своята баба.

— Не ми приличаш на чероки — присви очи Джак.

— Ще останеш изненадан, ако научиш какво има в кръвта ми. Най-вече съм французин и африканец, с малко английски, шотландски, испански и индиански примеси. Всъщност с теб до голяма степен си приличаме. Фенотипът често лъже — с усмивка добави Крис. Джак го погледна объркано и Матю мислено си отбеляза да му намери учебник по биология за начинаещи.