Книгата на живота

След вечеря седнахме в библиотеката, заобиколени от останките от дългия живот на Филип дьо Клермон, а огънят пращеше весело в каменната камина. Внезапно Джак се изправи пред Матю.

— Това е за теб. Всъщност, за всички ни. Grand-mere каза, че всички достойни семейства ги имат. — Подаде на Матю лист хартия. — Ако ти харесва, с Фернандо ще го направим на знаме за кулата в Ле Ревенанс.

Матю впери поглед в листа.

— Ако не ти харесва... — Джак посегна да си вземе подаръка.

Ръката на съпруга ми се стрелна и го хвана за китката.

— Мисля, че е съвършен. — Матю погледна към момчето, което винаги щеше да ни бъде като първороден син, макар да нямах нищо общо с топлокръвното му раждане, а Матю не бе отговорен за прераждането му. — Покажи го на майка си. Да видим какво мисли тя.

Очаквах монограм или хералдически щит и останах потресена, когато видях образа, който бе измислил Джак като символ на фамилията. Беше напълно нов уроборос, съставен не само от една-единствена змия, захапала опашката си, а от две създания, сключени завинаги в кръг без начало и край. Едното беше змията на Дьо Клермон. Другото бе огнедишащ дракон с прибрани към тялото крака и широко разперени криле. На главата на дракона имаше корона.

— Grand-mere каза, че драконът трябва да носи короната, защото ти си истинска Дьо Клермон и стоиш по-високо от всички останали — простичко обясни Джак. После нервно бръкна в джоба на джинсите си. — Мога да махна короната. И да направя крилете по-малки.

— Матю е прав. Направо е съвършен. — Хванах ръката му и го придърпах надолу, за да го целуна. — Благодаря, Джак.

Всички се възхитиха на официалния символ на фамилия Бишъп-Клермон и Изабо обясни, че следва да се поръчат нови прибори и порцеланови съдове, както и флаг.

— Какъв чудесен ден — казах, докато прегръщах Матю с едната ръка и махах на заминаващите роднини с другата. Изведнъж левият ми палец изтръпна предупредително.

— Не ми пука колко разумен е планът ти. Даяна няма да те пусне в Унгария и Полша без нея — каза Фернандо. — Забрави ли какво стана с теб, когато я остави, за да отидеш в Ню Орлиънс?

Фернандо, Маркъс и Матю бяха прекарали повечето часове между полунощ и зазоряване в спор какво да правят във връзка с писмото на Годфроа.

— Даяна трябва да иде в Оксфорд. Само тя може да намери Книгата на живота — изтъкна Матю. — Ако нещо се обърка и не успея да открия Бенджамин, ръкописът ще ми трябва, за да го примамя да излезе на открито.

— И когато го откриеш, какво? — рязко попита Маркъс.

— Вашата работа е да се грижите за Даяна и децата ми — също толкова рязко отвърна Матю. — Оставете Бенджамин на мен.

Взирах се в небето за поличби и подръпвах всяка нишка, която не изглеждаше на мястото си, в опит да предвидя и поправя разпространяващото се зло, за което ме предупреди палецът ми.

Но бедата не галопираше през хълма като някакъв конник на Апокалипсиса, не мина по алеята, дори не се обади по телефона.

Бедата вече бе в къщата — при това от известно време.

Един следобед малко след Коледа открих Матю в библиотеката. Пред него лежаха няколко сгънати листа. Ръцете ми блеснаха във всички цветовете на дъгата и сърцето ми се сви.

— Какво е това? — попитах.

— Писмо от Годфроа. — Той го плъзна към мен. Погледнах го, но беше написано на старофренски.

— Прочети ми го — помолих и седнах до него.

Истината беше много по-лоша, отколкото си бях позволила да си представя. Съдейки по писмото, убийствата на Бенджамин са продължили векове наред. Жертвите му са били вещици, най-вероятно тъкачки. Почти сигурно бе, че и Жербер е забъркан. А онази фраза — „Търсят вътре в нас Книгата на живота“ — превърна кръвта ми в огън и лед.

— Трябва да го спрем, Матю. Ако открие, че имаме дъщеря... — Гласът ми замря. Последните думи на Бенджамин в Бодлианската библиотека ме преследваха. Когато си помислих какво би могъл да се опита да стори на Ребека, силата изплющя във вените ми като камшик.

— Той вече знае. — Матю ме погледна в очите и аз ахнах, когато видях яростта в тях.

— Откога?

— Още преди кръщенето — отговори Матю. — Отивам да го търся, Даяна.

— Как ще го намериш? — попитах.

— Не с помощта на компютри и опити да открия айпи адреса му. Твърде е умен за подобно нещо. Ще го открия по начина, който знам най-добре — ще го проследя, ще го надуша, ще го притисна в ъгъла — каза Матю. — И щом го хвана, ще го разкъсам крайник по крайник. Ако се проваля...

— Не можеш — с равен глас казах аз.

— Може и да се случи. — Матю ме погледна в очите. Имаше нужда да го изслушам, а не да го окуражавам.

— Добре — съгласих се със спокойствие, каквото не изпитвах. — Какво ще стане, ако се провалиш?

— Ще ти трябва Книгата на живота. Тя е единственото, което би примамило Бенджамин да излезе от скривалището си, за да бъде унищожен веднъж завинаги.

— Единственото нещо освен мен — добавих.

Потъмнелите очи на Матю показваха, че за използването ми като примамка за Бенджамин не може да става и дума.

— Утре заминавам за Оксфорд. Библиотеката е затворена за коледната ваканция. Няма да има никакви служители освен охраната — казах.