Книгата на живота

— През хиляда шестстотин шейсет и втора — каза Джанет. — Баба Джанет, благословена да бъде, умря през хиляда деветстотин и дванайсета, на двеста и петдесет години. Остана си красавица до самия край, но пък за разлика от мен тя беше повече вампир, отколкото вещица. Гордееше се, че е вдъхновила легендите за бааван ши, прилъгала много мъже в леглото си, само за да им донесе смърт и разруха. И беше страшно да видиш баба Джанет, когато е раздразнена.

— Но това означава, че ти си... — Опулих се.

— Догодина ще навърша сто и седемдесет — обясни Джанет. Тя промърмори няколко думи и бялата й коса изведнъж стана черна. Още едно заклинание показа, че кожата й е блестяща и бяла като перла.

Джанет Гоули не изглеждаше на повече от трийсет. Животът на децата ми започна да придобива форма във въображението ми.

— А майка ти? — попитах.

— Мама живя цели двеста години. С всяко следващо поколение животът ни се скъсява.

— Как успяваш да скриеш от човеците какво си? — попита Осаму.

— По същия начин като вампирите, предполагам. Малко късмет. Малко помощ от други вещици. Малко човешка склонност да не забелязват истината — отвърна Джанет.

— Това са пълни глупости — разгорещено каза Зидони. — Ти си прочута вещица, Джанет. Способностите ти да правиш заклинания са всеизвестни. И си от изтъкнат род вещици. Изобщо не мога да разбера защо ти е да съсипваш репутацията на фамилията си с тази история.

— Ето го и него — тихо рекох аз.

— Ето го кое? — като сприхава учителка попита Зидони.

— Отвращението. Страхът. Неприязънта към всеки, който не отговаря на ограничените очаквания за света и как би трябвало да работи той.

— Слушай, Даяна Бишъп...

Но аз вече се бях наслушала на Зидони и на всеки друг, който използваше съглашението като щит, зад който да крие собствената си тъмна страна.

— Не. Ти ме слушай. Родителите ми бяха вещици. Аз съм кръвно заклета дъщеря на вампир. Моят съпруг и баща на моите деца е вампир. Джанет също е потомка на вещица и вампир. Кога ще престанеш да се преструваш, че на света съществува някакъв идеал за чистокръвни вещици?

Зидони се вцепени.

— Има такъв идеал. Точно чрез него се е запазила силата ни.

— Не. Така силата ни е умряла — подчертах. — Ако продължаваме да спазваме съглашението, след няколко поколения няма да ни е останала никаква сила. Целта на онзи договор е била да не позволява на видовете да се смесват и възпроизвеждат.

— Още глупости! — извика Зидони. — Основната и най-важната цел на съглашението е да осигури безопасността ни.

— Не е вярно. Съглашението е съставено, за да не допусне раждането на деца като Джанет — могъщи, дълголетни, нито вещици, нито вампири, нито демони, а нещо средно — изтъкнах. — Точно от това се боят всички създания. Точно това иска да контролира Бенджамин. Не можем да му го позволим.

— Нещо средно? — Джанет повдигна вежди. Сега, когато я виждах ясно, те бяха черни като нощ. — Нима това е отговорът?

— Отговор на какво? — остро попита Доменико.

Но аз не бях готова да споделя тази тайна от Книгата на живота. Не и докато Мириам и Крис не намерят научното доказателство, което да потвърди онова, което ми бе разкрил ръкописът. Отново бях спасена от звъна на камбаните на Целестина.

— Вече е почти полунощ. Трябва да прекратим заседанието. Засега — с блеснали очи каза Агата Уилсън. — Предлагам край на обсъждането. Паството ще подкрепи ли Дьо Клермон в усилието им да отърват света от Бенджамин Фокс?

Всички се върнаха по местата си и един по един дадоха гласа си.

Този път резултатът бе по-окуражаващ — четирима „за“ и петима „против“. Бях отбелязала напредък във втория вот и си бях спечелила подкрепата на Агата, Осаму и Джанет, но това не беше достатъчно да гарантира окончателния резултат след последното гласуване утре. Особено когато сред противниците бяха старите ми врагове Жербер, Доменико и Сату.

— Срещата ще продължи утре следобед в пет часа. — Не забравях нито за миг, че през това време Матю е в ръцете на Бенджамин, затова бях поискала отново срещата да започне по-рано. И отново искането ми беше отхвърлено.

Уморено взех кожената си папка — която така и не бях отворила — и Книгата на живота. Изминалите седем часа бяха изнурителни. Непрекъснато мислех за Матю и какво търпи той, докато Паството се боричка и дърли. Безпокоях се и за децата си, които бяха останали и без двамата си родители. Изчаках помещението да се опразни. Джанет Гоуди и Жербер излязоха последни.

— Жербер? — повиках го аз.

Той спря на прага с гръб към мен.

— Не съм забравила какво се случи през май — казах му, а силата гореше ярко в дланите ми. — Един ден ще отговаряш пред мен за смъртта на Емили Мадър.

Жербер завъртя глава.

— Питър твърдеше, че ти и Матю криете нещо. Трябваше да го послушам.

— Бенджамин подсказа ли ти вече какво са открили вещиците? — попитах.

Но Жербер не беше вчерашен, за да се хване така лесно. Устните му се извиха.

— До утре вечер — сбогува се той, като удостои Джанет и мен с лек официален поклон.

— Трябва да му викаме Ники-Бърти — отбеляза Джанет. — От двамата с Бенджамин ще излезе чудна двойка дяволи.