Книгата на живота

Думите й ми напомниха за задачата, която ми бе дал Филип през 1590 година, след като ме направи своя заклета с кръв дъщеря: „Мисли — и остани жива“.

— Припомни си това, преди да се втурнеш обратно към Оксфорд за книгата — продължи Изабо, снишавайки гласа си до шепот. — Помни го в трудните дни, които предстоят, когато най-тъмните тайни на фамилия Дьо Клермон излязат на светло. Помни го и ще покажеш на всички, че си дъщеря на Филип дьо Клермон не само по име.

5.

Два дни след настаняването на Болдуин в Сет-Тур не само разбирах защо Матю е построил кулата си, но и исках да я беше издигнал в друга провинция или направо в друга страна.

Болдуин ясно даде да се разбере, че независимо кой е законният собственик на замъка, Сет-Тур е неговият дом. Стоеше начело на всяко хранене. Сутрин първата работа на Ален бе да получи заповедите му и няколко пъти на ден докладваше за изпълнението им. Кметът на Сен Люсиен дойде на посещение и седна в салона с него да говори за местните дела. Болдуин провери как Март се грижи за домакинството и с неохота призна, че се справя невероятно. Освен това влизаше навсякъде без да чука, наказваше Маркъс и Матю за истински и въображаеми обиди и се заяждаше с Изабо за всичко, от украсата на салона до прахта в голямата зала.

Натаниел, Софи и Маргарет бяха първите щастливци, напуснали замъка. Сбогуваха се през сълзи с Маркъс и Фийби и обещаха да се обадят, когато се установят. Болдуин ги подтикваше да заминат за Австралия и да демонстрират солидарност с майката на Натаниел, която освен демон бе и член на Паството. Натаниел отначало възразяваше и посочваше, че ще се чувстват чудесно в Северна Каролина, но по-трезвите глави — и по-точно тази на Фийби — надделяха.

Когато по-късно я попитаха защо е подкрепила Болдуин по този въпрос, Фийби обясни, че Маркъс се тревожел за безопасността на Маргарет, а тя нямало да му позволи да поеме отговорността за добруването на бебето. Затова Натаниел трябвало да направи онова, което Болдуин смяташе за най-добро. Изражението й ме предупреди, че ако имам различно мнение по въпроса, по-добре да го запазя за себе си.

Дори след тази първоначална вълна заминали Сет-Тур създаваше впечатление на претъпкано място благодарение на Болдуин, Матю и Маркъс — да не споменавам Веран, Изабо и Галоуглас.

Фернандо не се набиваше толкова на очи и прекарваше по-голямата част от времето си със Сара или Хамиш. Всички си намерихме скривалища, където да се оттегляме за така нужния покой и тишина. Затова донякъде се изненадах, когато Изабо нахлу в кабинета на Матю силно развълнувана.

— Маркъс е в Кръглата кула със Сара — съобщи тя. На обикновено бледото й лице грееха две червени петна. — Фийби и Хамиш също са там. Намерили са старите родословни дървета на фамилията.

Нямах представа защо тази новина накара Матю да захвърли писалката си и да скочи от стола. Когато забеляза въпросителния ми поглед, Изабо ми се усмихна тъжно.

— Маркъс е на път да открие една от тайните на баща си — обясни тя.

Думите й ме накараха също да стана.

Никога не бях стъпвала в Кръглата кула, която се издигаше срещу тази на Матю, отделена от нея от основната част на замъка. Още щом пристигнахме, разбрах защо не я бяха включили при първите обиколки на мястото.

В центъра на кулата имаше кръгла метална решетка. От тъмната дупка под нея се носеше познатата влажна миризма на старост, смърт и отчаяние.

— Ублиет* — промълвих и за миг замръзнах от гледката. Матю ме чу и забърза обратно надолу по стълбите.

* Тъмница, в която се влиза през отвор в тавана. — Б. пр.

— Филип я построи за затвор. Рядко я използваше. — Челото му беше сбърчено от тревога.

— Върви — насърчих го и му махнах, за да го отпратя заедно с лошите спомени. — След малко идваме.

Ублиетът на приземния етаж на Кръглата кула беше място на забравата, но вторият етаж бе място на паметта. Беше задръстен с кутии, книжа, документи и вещи. Това явно бе фамилният архив на Дьо Клермон.

— Нищо чудно, че Емили прекарваше толкова много време тук — каза Сара. Беше се навела над дълъг, частично развит на една очукана работна маса свитък. Фийби стоеше до нея. На масата лежаха още половин дузина свитъци и чакаха да бъдат прегледани. — Беше чалната на тема генеалогия.

— Здрасти! — Маркъс ни махна дружелюбно от високата пътека, минаваща по обиколката на помещението покрай още кутии и купчини. Ужасните разкрития, от които се страхуваше Изабо, явно още не бяха настъпили. — Хамиш тъкмо се канеше да ви извика.

Маркъс прескочи парапета на пътеката и се приземи меко до Фийби. Не се виждаха никакви стълби — единственият начин човек да се озове горе бе да се изкатери по грубите камъни, а после да скочи обратно долу. Вампирска сигурност в най-добрия й вид.

— Какво търсите? — попита Матю с точно премерена доза любопитство. Маркъс никога не би се досетил, че са му казали.

— Начин да разкараме Болдуин, разбира се — отвърна Маркъс. Той подаде опърпан бележник на Хамиш. — Ето. Бележки на Годфроа върху вампирския закон.