Книгата на живота

— Не съм ти простил — с равен тон възрази Маркъс. — Намери лекарство за кръвожадността. Направи всичко възможно за отмяна на съглашението и откажи да подкрепяш Паство, което се придържа към такива несправедливи закони. Основи издънка, така че да живеем, без Болдуин да ни диша във вратовете.

— И после? — попита Матю и сардонично повдигна вежда.

— После не само ще ти простя, но и пръв ще ти се закълна във вярност — каза Маркъс. — Не само като на мой баща, но и като на мой сир.

6.

Вечерята в Сет-Тур най-често беше претупана работа. Всички ядяхме когато и каквото си поискаме. Но тази вечер беше последната в замъка и Болдуин бе наредил цялата фамилия да присъства, за да благодари, че всички други създания са си отишли, и да се сбогува със Сара, Матю и мен.

Получих съмнителната чест да се заема с организацията. Ако очакваше да ме сплаши, Болдуин щеше да остане разочарован. Бях организирала вечери за обитателите на Сет-Тур през 1590 година и определено можех да се справя и в по-модерни времена. Разпратих покани на всеки вампир, вещица и топлокръвен в домакинството и се надявах на най-доброто.

В момента съжалявах за молбата ми всички да се облекат официално. Надявах се перлите на Филип на шията ми да правят компания на златната стрела, която бях започнала да нося, но нанизите стигаха до бедрата ми и бяха твърде дълги, за да отиват на панталони. Върнах ги в кутийката за бижута, пратена ми от Изабо, и си сложих искрящия чифт обеци, които се спускаха до челюстта ми и улавяха светлината.

— Не знаех, че бижутата те вълнуват толкова. — Матю излезе от банята и се загледа в отражението ми в огледалото, докато си слагаше чифт златни копчета за ръкавели. Бяха украсени с емблемата на Ню Колидж — жест на вярност към мен и към поредната му алма матер.

— Матю! Обръснал си се. — От доста време не го бях виждала без характерните за времето на Елизабет брада и мустаци. Макар че изглеждаше поразително независимо от епохата и господстващата мода, това бе гладко обръснатият, елегантен мъж, в когото се бях влюбила миналата година.

— Реших, че тъй като се връщаме в Оксфорд, няма да е зле да приличам на университетски преподавател — каза той и потърка гладката си брадичка. — Олекна ми, честно казано. Брадите дяволски сърбят.

— Много се радвам да видя отново моя красив професор на мястото на опасния принц — меко рекох аз.

Матю наметна на раменете си сако от фина вълна и подръпна перленосивите маншети. Движенията му бяха очарователно несъзнателни. Усмивката му бе стеснителна, но стана по-одобрителна, когато станах.

— Изглеждаш прекрасно — възхитено подсвирна той. — И с перли, и без тях.

— Виктоар е истинска вълшебница — отбелязах. Виктоар, моята вампирка шивачка и съпруга на Ален, ми беше ушила тъмносин панталон и копринена блуза в същия цвят с дълбоко деколте, която докосваше краищата на раменете ми и се спускаше на плавни гънки около бедрата ми. Свободната дреха скриваше растящия ми корем, без да създава впечатлението, че нося риза за бременни.

— Особено неустоима си в синьо — каза Матю.

— Ама че си сладкодумец. — Пригладих реверите му и нагласих яката. Беше абсолютно ненужно — сакото му прилягаше идеално и всеки шев си беше точно на мястото, но жестът задоволи желанието ми за близост. Повдигнах се на пръсти да го целуна.

Матю отвърна на прегръдката ми с ентусиазъм и прокара пръсти през медните ми коси, които падаха по гърба. Въздъхнах тихо и удовлетворено.

— О, как обичам този звук. — Целувката му стана по-настоятелна и когато издадох гърлен стон, той се ухили. — А този ми харесва още повече.

— След целувка като тази една жена трябва да бъде извинена, ако закъснее за вечеря — прошепнах и плъзнах длани между колана и грижливо прибраната му риза.

— Изкусителка. — Матю леко гризна устната ми и се отдръпна.

Хвърлих последен поглед към огледалото. Предвид проявеното току-що внимание от Матю се радвах, че Виктоар не ми беше направила някаква по-сложна прическа, тъй като никога нямаше да мога да я оправя. За щастие, успях да стегна опашката и да върна няколко непослушни кичура по местата им.

Накрая изтъках прикриващо заклинание около себе си. Ефектът бе като да дръпнеш плътна завеса пред озарен от слънцето прозорец. Магията заглуши сиянието и смекчи чертите ми. Разчитах на нея в Лондон и продължих да я нося след завръщането ни в настоящето. Сега никой не би ме погледнал за втори път — освен Матю, който се мръщеше на трансформацията.

— Щом стигнем в Оксфорд, искам да престанеш да носиш маскировката. — Той скръсти ръце. — Мразя това нещо.

— Не мога да обикалям из университета и да си блещукам.

— А аз не мога да обикалям и да убивам хора, въпреки че имам кръвожадност — каза Матю. — Всеки си носи кръста.

— Мислех си, че не искаш никой да научава колко голяма е станала силата ми. — Вече се безпокоях, че дори небрежен поглед може да привлече вниманието на хората към мен. В други времена, когато тъкачките са били повече, може би нямаше да съм толкова подозрителна.