Кобра

Той запозна Тарвн със своя план, получи одобрението му и се отправи към помещението на морските пехотинци, за да подготви нещата. След това се върна при Дру и Хармън и обсъди с тях някои въпроси. Двамата приеха съвсем спокойно новината и докато прибираха шахматните фигурки, Джони им описа накратко ролите, които им беше отредил. И двамата се съгласиха с изражения на мрачна решителност, което показваше, че не се бе излъгал в преценката си.

След петнадесет минути Джони се върна в каютата си и прегледа магнитните карти с информация за Авентини, които носеше със себе си. Почти бе привършил с това, когато трофтите наредиха на кораба да се предаде. Подчинявайки се на разпореждането на капитана, Джони отиде във всекидневната, където вече се бяха събрали всички и се помъчи да си придаде равнодушен вид. Успя точно толкова, колкото и останалите.

Половин час по-късно трофтите се качиха на борда.

Въпреки че всекидневната беше най-голямото помещение на кораба, пътниците и екипажа се чувстваха доста натясно още преди влизането на трофтите. Нямаше ги само Рей и Тарвн, изглежда ги бяха отвели на разпит и Джони кръстоса палци, молейки се никой да не забележи липсата на двама от морските пехотинци.

Общуването между двете враждуващи страни беше сведено до минимум по време на предишната война, но Джони бе останал със спомена, че трофтите не си падат особено но политически дискусии, нито пък обичат да се церемонят с цивилните и говорителят на десантната част, която нахлу на палубата, потвърди напълно тази представа.

— Този кораб и всичко, което носи, стават притежание на Дреа’шаа’чки демесне, почетен член на Върховната асамблея — обяви говорителят и гласът на механичния преводач отекна в претъпканата зала. — Екипажът и пътниците ще останат на борда като залог срещу евентуална намеса на врага. Така нареченият „трофтийски коридор“ е затворен.

Е, поне щяха да ги оставят на борда. Мъничък шанс, на който Джони се беше надявал, но почти не бе очаквал. Ако Рей е успял да го уреди, значи поне за нещо го бива…

Мислите му бяха прекъснати, когато трофтите избутаха във всекидневната един облечен в броня, но иначе невъоръжен морски пехотинец. Джони поклати глава едва забележимо — всъщност, този неприятен обрат също беше предвиден. Надяваше се, че поне другият пехотинец, въоръжен само с гарота и нож, ще остане скрит до края на обиска. Не че това имаше някакво съществено значение. По-важното беше, че по такъв начин вниманието на трофтите ще бъде съсредоточено другаде. Всъщност, нещастникът едва ли осъзнаваше, че служи единствено за примамка.

Измина близо час, през който пленниците останаха затворени във всекидневната. През това време трофтите претършуваха всички кабини, като използваха за целта и всякакви чувствителни датчици — вероятно искаха да проверят дали могат да ги превърнат в индивидуални килии. Така и не успяха да открият втория морски пехотинец. Предположенията му се оказаха верни — петнадесет минути по-късно Джони се озова в каютата си.

Макар и не съвсем сам.

Трите сензорни диска, които трофтите бяха прилепили на скрити места по стените и тавана, наистина лесно можеха да убягнат при един повърхностен оглед — бяха съвсем миниатюрни и изработени от прозрачни материали. Джони откри още два подобни диска в банята и гардероба. Все още не знаеше, дали могат да предават само видеоизображения или и друга информация, но сега това не беше най-важното. Докато се намираха на местата си, не можеше да предприеме каквото и да било, следователно първата му задача бе да ги обезвреди.

В началото му хрумна да използва мълниехвъргачката, до която не беше прибягвал повече от двадесет и седем години, но веднага си помисли, че да го стори, би било равносилно на това да изпише с яркочервени букви на вратата си, че е кобра. За щастие имаше и други начини да се постигне замисленото. Той разрови шкафчето в банята и не след дълго откри това, което търсеше — тубичка с крем против изгаряне. Изстиска близо половината от съдържанието й върху първия диск и почти завършваше с втория, когато се случи онова, което предполагаше. В каютата нахлу един от трофтите, охраняващи коридора.

— Незабавно ще прекратите — произнесе той и монотонният глас на механичния преводач отне и малкото чувства, които вероятно бяха вложени в тези думи.

— Проклет да съм, ако го сторя — отвърна Джони и се захили подигравателно на омразното лице. — Не стига, че ни нападнахте, качихте се без разрешение на кораба и по най-пиратски начин го окупирахте, не стига, че преобърнахте стаята ми наопаки — погледнете само каква бъркотия цари сред магнитните карти! — ами искате и да ни шпионирате. Е, това вече е прекалено — разбрахте ли?

Пришълецът помръдна колебливо с дихателните си мембрани.

— Не всички от другите смятат като вас.

Не всички от другите… което означаваше, че Дру и Хармън бяха вдигнали същия шум, според уговорката. Така поне не правеше впечатление в иначе малочислената тълпа пленници.