Кобра

Шумът от приближаващата се през свързващия ръкав група достигна до него доста преди появата на противника — ако се съдеше по стъпките, бяха между десет и петнадесет души. Прикрит в една от нишите за скафандри, Джони ги наблюдаваше през процепа на люка. Не беше трудно да познае кой е главният — намираше се точно в геометричния център на формацията, която образуваше охраната, доста по-възрастен от останалите членове, ако се съдеше по лилавите петна върху шийния му мехур и с множество шарени лентички върху нагръдника на униформата. Отпред и отзад крачеха тържествено по шест стражи, стиснали в ръце бойните си лазери. Групата наближи мястото, където се спотайваше Джони, авангарда го подмина… и в този миг той отмести с рязко движение люка и полетя право напред.

Тежкият метален люк удари един от трофтите в гърба и го отметна напред, разчиствайки необходимото пространство, през което Джони да проникне в сърцевината на формацията. Той протегна ръка, сграбчи командора през гърдите, двамата се завъртяха от инерцията на Джони и се удариха в отсрещната стена. При сблъсъка почти цялата тежест попадна върху гърба на Джони, който прехапа устни от острата болка.

Всички присъстващи замръзнаха на местата си, като кукли след края на представлението.

— Така… — проговори пръв Джони след като си пое дъх. — Да видим сега как ще се почувствате в ролята на заложник, командоре. Ако този термин не ви харесва, нека да кажем, че просто става дума за личната ви безопасност. Сега, ако не искате да пострадате, наредете на хората ви да сложат оръжие.

Все още никой не помръдваше, дванадесетте дула сочеха право към него.

— Казах да оставите оръжията — повтори малко по-заплашително Джони. — Още преди да натиснете спусъците и вашият началник ще бъде мъртъв.

— За тях моят живот няма никаква стойност — произнесе заложникът с металическия тембър на преводача. — Аз не съм командорът, а главният инженер в неговата униформа. Доста евтин трик, който научихме от вас, човеците.

Джони почувства, че устата му е пресъхнала. Той плъзна поглед по редицата от неподвижни трофти, с насочени към него оръжия.

— Лъжеш — произнесе Джони, без да вярва на думите си. — Щом не си командорът, защо още не са открили огън? — Вече знаеше отговора — защото го искаха жив. Също както преди много години на Адирондак. Само че онова, което носеше в себе си, бе твърде ценно, за да им позволи да го получат. Сбогом, Крис, прошепна едва чуто той, докато се приготвяше за последната битка…

— Няма да стрелят — продължи заложникът. — Ти си кобрах от Авентини и дори да те убият, ще продължиш да се сражаваш, докато всички на борда загинат.

— Какво? — погледна го учудено Джони.

— Няма защо да отричащ истината. Всички знаем за доклада.

Какъв доклад? — понечи да попита Джони… и изведнъж се досети.

Макдоналд. По някакъв начин бяха научили за Макдоналд.

Отново огледа кръга от вражески войници, но едва сега забеляза нервно потрепващите им мембрани. Твърда решимост или гняв, бе решил преди малко. Не беше нито едното, нито другото, а страх — най-обикновен, почти неконтролируем страх. Д’арл беше прав, помисли си той. Те наистина се боят от нас.

— Не искам да убивам никого — произнесе тихо, но заплашително той. — Искам само да освободя моите сънародници и да продължа безпрепятствено пътуването си.

— И каква е целта на това пътуване? — разнесе се нечий глас, който идеше откъм близкия край на тунела. Джони обърна глава и забеляза, че до шлюза е застанал още един трофт с осанка и униформа на командващ.

— Да защитавам моя свят, командоре — обърна се към него Джони. — Ако е възможно, с дипломатически средства, ако ли пък не, тогава с военни.

Стражите, които го бяха заобиколили, внезапно заговориха помежду си с бясно потракване на клюновете, а после сведоха почти едновременно оръжията. Без да откъсва поглед от командора, Джони разтвори ръце и освободи своя пленник. Все още не знаеше дали и този път не става дума за някой трик, но политикът в него го съветваше да отвърне на жеста на добра воля с подобен жест.

— Ще преговаряме ли? — попита той.

— Може би — отвърна командорът. — Вие пощадихте живота на някои от моите войници на мостика, след като нищо не ви пречеше да ги убиете. Защо?

Джони се намръщи, осъзнал, че не е готов с отговора на този въпрос. Може би твърде дълго се бе занимавал с политика, където човек никога не убиваше своя противник? Не. Истинската причина бе съвсем обикновена.

— Нямаше никаква полза да ги избивам — отвърна той като сви рамене.

— Войниците-_кобрах_ са създадени, за да убиват.

— Грешка. Създадени сме, за да защитаваме.

Другият замълча, сякаш обмисляше думите му.

— Възможно е да бъде постигнат компромис — рече накрая той. — Или поне, да се започне дискусия. Ще дойдете ли с вашия помощник на моя кораб?

— Да… — кимна бавно Джони. — Всъщност, моята помощничка не е тук. Трудно е дори да се каже, че съществува. Ние, хората, я наричаме госпожа Късмет.

Командорът отново потъна в размишление.

— Мисля, че разбирам — произнесе след около минута. — Щом е така, ще я поканим да ни придружи.