Кобра

— Не всички от нас са свикнали със собствени бани — отвърна той, — но онези, които имаме такива, държим да ни бъде осигурено спокойствие.

— Датчиците ще останат — настояваше пришълецът.

— В такъв случай, ще трябва да ми сложите белезници — отвърна троснато Джони и кръстоса наперено ръце на гърдите.

Пришълецът замръзна неподвижно, но благодарение на звукоусилвателите Джони долови далечния отглас от разговора, който по-скоро наподобяваше на някакво свръхскоростно машинно потракване.

— Добре — произнесе накрая той. — Ще премахнем датчика от банята — това задоволява ли ви?

Джони прехапа устни. Не беше се надявал на толкова лесна победа, но не биваше да издава радостта си.

— Ами… ще се помъча…

Пришълецът го заобиколи, влезе в банята и само след минутка се появи на вратата, стиснал сваления диск в едната ръка и къс хартиена салфетка в другата. Салфетката подаде на Джони, който му хвърли озадачен поглед, преди да осъзнае, че от него се иска да изтрие гъстия слой крем от другите два сензора. Когато приключи с това, пришълецът издаде удовлетворителен звук и напусна стаята.

Много лесно склони, бе първата мисъл на Джони. Изпълнен с недоверие, той огледа внимателно всички кътчета на банята, но не откри нищо подозрително. Накрая се върна в каютата и като продължаваше да си придава навъсен и ядосан вид — все пак го следяха — седна пред монитора и се престори, че чете нещо.

Почака един час, десет минути от който прекара в банята, за да провери дали трофтите няма да се изнервят и да пратят отново часовоя. Но изглежда бяха решили, че няма какво толкова опасно да върши в това тясно помещение. Джони погълна двойна доза от хапчетата, които вземаше срещу артрита и анемията, настани се отново пред монитора и… зачака лекарствата да подействат. А после започна операцията.

Началото беше съвсем като обичайната човешка суетня преди лягане — сгъната върху леглото пижама, шум от течаща вода в банята, под прикритието на който Джони проряза с миниатюрните лазери достатъчно голям отвор в металната стена под мивката, през който с известни усилия можеше да проникне в сервизната шахта, опасваща от задната страна редицата от кабини. Той остави водата да тече, вмъкна се в шахтата и започна да се плъзга по нея.

Конструкторът на „Менсаана“ изглежда бе сметнал, че използването на самостоятелни вентилационни системи за различните сервизни нива ще бъде само излишен разход на материали и усилия и вместо това бе поставил на равни разстояния широки метални решетки. Резките промени в посоката, която следваше шахтата, затрудняваха допълнително Джони, но друг изход нямаше, а и създателите очевидно не бяха я предназначили за подобни функции.

Джони премина покрай три кабини, преди да стигне колектора, от който се отклоняваше един ръкав за горната палуба. Той присви крака в тясното пространство и скочи нагоре, като едва сподави вика си от острата болка в ставите. Пръстите му се вкопчиха в решетката, той увисна на нея, разтвори крака и се заклещи във вертикалната шахта, докато избираше най-подходящото място, за да прореже отвърстие. Само след минута той се провря през отвора в мрежата, плъзна се по вертикалната шахта на това ниво, надникна през вратата към коридора и се огледа. Точно отсреща беше разположена каютата е контролния пулт на шлюзовото отделение, следваше помещението със скафандрите и зад него — самият шлюз и гъвкавият ръкав към кораба на трофтите.

Джони открехна още малко вратата, огледа празния коридор и напрегна слух за евентуално присъствие на часовои. Главният шлюз наистина беше отворен, а ръкавът зад него се извиваше постепенно, скривайки входа към вражеския кораб. Ако въобще имаше пост, той вероятно бе от другата страна — от мястото, където се намираше, нямаше никакъв начин да установи точно къде. Успешното осъществяване на замисъла изискваше първо отново да си възвърне контрола на „Менсаана“… а за да го постигне, налагаше се да превземе мостика. Ето защо Джони подмина шлюза и продължи нататък по коридора.

Спиралната стълба, която водеше към мостика, целеше да затрудни всякакви евентуални нашественици, а трофтите бяха усложнили още повече задачата, поставяйки на различни места по парапета и стените вече познатите миниатюрни дискове. Прехапал устни, Джони оглеждаше внимателно цялата конструкция, търсейки някакъв друг начин да достигне мостика. Лошото беше, че един заобиколен маршрут щеше да отнеме много време, а тъкмо с време в излишък не разполагаше. Помисли си, че часовоите едва ли щяха да открият стрелба веднага щом забележат, че към тях се приближава невъоръжен човек. Най-вероятно щяха да насочат оръжията си към него, да му наредят да се предаде, а после да го отведат обратно в каютата, от която е избягал. Така поне би постъпило едно цивилизовано същество… а дали врагът принадлежеше към тази категория, предстоеше му да изпита на гърба си. Едва ли щеше да им се удаде по-изгоден случай за бягство — „Менсаана“ все още се намираше в непосредствена близост до Коридора. Джони стисна зъби, пое си дъх и тръгна към стълбата.