Кобра

Движеше се с бърза крачка и същевременно се стараеше да си придаде непринуден вид. Звукоусилвателите превръщаха в оглушителен тътен иначе почти безшумните му стъпки, но между тях вече долавяше шум от повишена активност на горния етаж. Въпреки това продължи да се изкачва и когато очите му се изравниха с нивото на мостика, той откри, че там вече го очакват четирима часовои с насочени към него оръжия.

— Никакви резки движения — уведоми го познатият механичен глас. — Продължавай напред без да говориш.

Джони предпазливо изкачи последните стъпала и спря, вдигнал ръце нагоре. Освен четиримата часовои, на мостика имаше още трима противници, седнали пред пултовете на кораба, чиито оръжия бяха прибрани в кобурите. Върху свързочния пулт беше поставена някаква металическа кутия с причудлива, извънземна конструкция. Връзката на трофтите с техния собствен кораб, а вероятно и с преводача… Не беше се надявал да я открие толкова лесно.

— Как се измъкнахте от каютата? — попита един от часовоите.

Джони огледа бавно заобиколилите го в полукръг трофти.

— Повикайте своя началник — рече им той. — Искам да преговарям с него за нашето освобождаване.

Трофтите раздвижиха черните си мембрани.

— Няма какво да преговаряш — произнесе един от тях.

— Откъде сте толкова сигурни? Оставете това да реши вашият началник.

Трофтите се поколебаха. После същият, който го заговори, вдигна заострения си клюн и изстреля цял порой от тракащи звуци. Последва нова пауза, а след това металическата кутия неочаквано заговори:

— И какво ни предлагате в замяна?

Джони облиза пресъхналите си устни. Над този въпрос бе размишлявал от мига, когато трофтите се качиха на борда. Би могъл да им предложи живота на войниците, които в момента бяха на борда на „Менсаана“. Безсмислено, знаеше още от войната, че трофтите никога не преговарят за своите попаднали в плен сънародници. Техният кораб? Все още не се намираше под негов контрол. А защо не? През всичките тези години бе научил поне едно полезно нещо от политиката — когато си натясно, блъфирай.

— Предлагам ви вашия собствен кораб срещу освобождаването на пленниците и на нашия кораб — каза той.

Настъпи продължителна пауза.

— Повторете, ако обичате. Предлагате ми моя собствен кораб?

— Точно така — кимна Джони. — В противен случай ще го унищожа. Достатъчно е да включа маневрените двигатели и да се отделя без предупреждение от вас — при разкъсването на свързващия ръкав вашият кораб ще бъде разхерметизиран. Излишно е да добавям, че пламъкът на соплата от толкова късо разстояние ще е равносилен на мощен енергиен удар върху корпуса на вашия кораб, при което двигателите ви несъмнено ще пострадат сериозно. Подобна възможност не заслужава ли обсъждане?

Черните мембрани на часовоя срещу него потрепваха с трескава бързина. Какво означаваше това — не му понасяше температурата в помещението или Джони бе докоснал някой чувствителен нерв?

— Командоре? — произнесе задъхано той.

— Възможността, за която говорите, е несъществуваща — изграка металическата кутия. — Вие не разполагате с контрол над вашия кораб.

— Грешите, командоре. Аз и моят помощник държим този кораб в ръцете си.

— Нямате никакъв помощник. Войникът, който се криеше във вентилационната шахта, бе заловен и върнат в каютата.

Значи, намерили са и втория морски пехотинец.

— Не говорех за него.

— И къде е този ваш помощник?

— Съвсем наблизо, откъдето следи всичко. Ако искате да научите повече, ще трябва да дойдете на мостика, за да обсъдим размяната, която ви предложих.

Настъпи още една продължителна пауза.

— Добре тогава. Ще дойда.

— Чудесно. — Джони изтри потта от челото си. Май наистина беше много горещо.

— Преди командорът да се качи на борда, ще ни покажете къде се крие вашият помощник — произнесе един от часовоите. Думите му не прозвучаха като молба.

Джони си пое въздух и се подготви за следващата стъпка.

— Разбира се. Моята помощничка е точно тук… — той махна с ръка встрани, за да прикрие едва забележимото свиване на коленните стави.

Миг по-късно подметките му удариха в тавана, той се завъртя във въздуха и още докато летеше, откри огън с малките лазери в пръстите.

Първа, в облак от искри изригна металическата кутия. Двама от войниците се хвърлиха на пода, за да избягнат смъртоносния откос, другите двама успяха да вдигнат оръжията си, които се разпаднаха в ръцете им, под ударите на мълниемета. Последва нов скок встрани и Джони се изправи, насочил пръсти към останалите трима трофти.

— Не мърдайте — викна им той.

Едва ли щяха да го разберат, след унищожаването на единствената връзка с преводача, но жестовете му бяха достатъчно изразителни. И тримата замръзнаха неподвижно, трепкайки уплашено с мембраните си, докато Джони ги разоръжи и прекъсна миниатюрните, подобни на игли микрофони, които носеха в униформите си. После подкара цялата група надолу по стълбите, натика ги в най-близкия склад, заключи вратата и побърза да се върне на мостика. Командорът едва ли щеше да пристигне сам, налагаше се да организира съответното почетно посрещане.