Кобра

— За „Сборището на духове“ ли говориш? — намръщи се Ама. — Това е невъзможно. Джони е като адска машина — трябва да са абсолютни глупаци, за да го откарат в такова ключово място.

— Зависи какви са плановете им относно него — почеса замислено брадичка Макдоналд. — Докато той е жив, всички около него ще са в безопасност. Виж, нашите системи за саморазрушение не са чак толкова мощни. Всяка постройка, подсилена срещу ядрена бомбардировка, ще издържи на взрива от тях.

— А и като се има предвид колко мудно действаха снощи — добави Халоран, — нищо чудно да са заложили клопката преди доста време. Джони просто се е натъкнал на засадата и те са побързали да го прехвърлят в най-близкото подходящо скривалище. Защо да не предположим, че „Свърталището на духове“ прилича на останалите бази — с подсилена охрана в добавка. В такъв случай напълно естествено е да откарат Джони в него.

— Лично аз не разполагам с кой знае каква информация за техните бази — продължаваше да упорства Ама.

— Има цял куп неща, за които не разполагаш с необходимата информация — сви рамене Халоран. — Достатъчно е един ден да ни придружите по време на акция срещу някоя от вражеските бази и ще ви разкрием всичко, което ни е известно за тези змийски гнезда. Стига да ви стиска, разбира се — той отчете със задоволство гневното изражение върху лицето на Ама, обърна се към Вайсман и вдигна въпросително вежди. — И така, Борг?

Вайсман нервно почука с пръсти по масата.

— Добре — кимна накрая той с въздишка. — Ще изпратя всички налични хора да търсят базата. Освен това ще поискам подкрепления от съседните участъци. Но работата е доста трудоемка и едва ли скоро ще получим резултати. Във всеки случай ще трябва да преустановим всякаква дейност по време на комендантския час.

— Добре — Халоран дори не се беше надявал да постигне това. — Кенет?

Макдоналд поклати глава.

— Не съм склонен да рискувам хората си в търсене на илюзорни цели. Но ако ми покажете точното местонахождение, ще ви помогна при акцията. Трофтите трябва да знаят, че ще ги раздрусваме яко всеки път, когато слагат ръка на някой от нашите.

— Съгласен. И ти благодаря. — Халоран погледна към Ама. — Да не губим време. Давай картите и да се захващаме за работа.

Джони търпя, докато жаждата стана непоносима, после скъса пластините, с които беше окован и се приближи към мивката. Без нужните лабораторни прибори беше невъзможно да се определи дали във водата не са добавени някакви опиати, но това не го безпокоеше. Досега трофтите имаха не една възможност да го упоят, та едва ли щяха да използват за целта чешмата.

След като утоли жаждата си, той се разходи из килията. Не че имаше нещо интересно за разглеждане, просто използва възможността, за да изследва отблизо стените и поставените в тях датчици и монитори. Помещението буквално гъмжеше от тях.

Вратата на килията беше с доста интересна конструкция. Бравата, например, се задействаше както механически, така и по електронен път, което в комбинация с подсилените панти представляваше допълнително предизвикателство — противникът предлагаше различни възможности за измъкване — със сила или с умение. Всяка от тях щеше да ги снабди с нова информация за неговите тайни способности.

Джони се върна обратно при масата, бутна встрани останките от доскорошните си окови и се излегна отгоре. Вграденият часовников механизъм показваше с точност до секунда колко време беше изминало от началото на залавянето му. Три часа бе прекарал в безсъзнание, а след като се пробуди бяха изминали още пет. Което означаваше, че навън е почти десет часа сутринта. Жителите на Кранач сигурно вече разчистват срутените след последното сражение сгради. Децата — включително и Дениз Толан — са на училище, а хората от съпротивата…

Хората от съпротивата са се примирили със смъртта му и готвят нови удари. Неговата, а може би и на Кали, и Имел.

В продължение на една дълга, мъчителна минута той се чудеше каква ли участ е сполетяла двамата му другари. Дали беше успял да изпрати предупреждението навреме? Или клопката, заложена от трофтите, е била толкова голяма, че никой не се е измъкнал от нея? Нищо чудно да се намират в също такива килии като неговата, спохождани от подобни нерадостни мисли. А дали не ги дели само една стена — кратък и мощен откос с бронебойния лазер и пак ще са заедно, за да подготвят бягството си…

Той разтърси глава, сега не беше време за подобни илюзии. По-добре отрано да свиква с мисълта, че помощ няма да дойде. Дори Имел и Кали да са живи, едва ли ще сторят подобна глупост като това да се опитат да го спасят — и да знаеха къде се намира. А ако са мъртви — най-вероятно скоро и той ще отиде при тях.

Отново в мислите му изплува образът на Дениз. Изглежда този път наистина щеше да изгуби своя близък приятел.

Надяваше се да понесе загубата без особени сътресения.