Кобра

Жената го наблюдава известно време мълчаливо, сякаш й на нея й беше хрумнала същата мисъл. После се доближи до масата.

— Хей… съжалявам — произнесе леко смутено тя. — Одеве бях малко уплашена, а в такъв случай мога направо човек да разкъсам. Отидох на „Щрасхайм“, защото се надявах да отмъкна разни електронни джунджурии от складовете. Човек трябва да яде, нали?

— Ако питаш мен, тия складове трябва да са ги обрали до шушка още преди години — погледна я Джони.

— Тия нещастници не знаят какво да търсят — сви рамене тя. — Нито пък къде.

— Ти да не работиш за съпротивата? — попита я ненадейно той. В следващия миг съжали за въпроса. Защо да й създава допълнителни неприятности?

Но тя само изсумтя презрително.

— Да не си изкукал? Изкарвам си прехраната с грабежи, а не с доброволни самопожертвования. — Очите й леко се разшириха. — Чакай малко… ама ти да не искаш да кажеш, че… Страхотно. Значи си се изтърсил тук, в имението на стария Тайлър, с лазер в едната ръка и граната в другата, а?

— Стария Тайлър ли? — прекъсна я той. — Кой пък е този?

— Ами че ние сме в неговото имение. Поне така ми се струва — тя се намръщи озадачено. — Ти не знаеше ли?

— Трябва да съм бил в безсъзнание, когато ме доведоха. Май ти също не си много сигурна.

— Защото първо ме отведоха в една сграда на няколко преки оттук. След това минахме по един подземен тунел, но малко преди да излезем под основната сграда мярнах за миг през вентилационната шахта фасадата на имението на стария Тайлър. А и да не бях го видяла, щях да се досетя, когато ме преведоха през вестибюла — да знаеш само колко пари са хвръкнали за мебелировката! Не може да сме другаде.

Имението на Тайлър. Името му беше познато от лекциите по история и география, които им изнасяше Ама. Просторна къща, обзаведена в псевдо-регински богаташки стил, разположена в южната част на града и построена в онези далечни дни, когато наблизо не е имало индустриална зона. Малко след инвазията притежателят й беше вложил огромни средства, за да я превърне в непристъпна крепост — както срещу извънземните, така и срещу евентуални крадци. После, естествено, трофтите се бяха настанили в нея, без бой, дали защото Тайлър ги беше допуснал доброволно, по силата на някакво споразумение или пък го бяха премахнали. Първото като че ли звучеше по-правдоподобно…

По-важното сега беше да установи със сигурност дали наистина се намират в имението. Ако е така, тогава имаше шанс да открие някой таен авариен изход. И да се измъкне от клопката, която му бяха заложили трофтите.

— Спомена, че са те довели през някакъв тунел — произнесе замислено той.  — Наскоро построен или стар? Искам да кажа, дали според теб са го прокопали трофтите?

Тя го погледна намръщено.

— Що за странен човек си, че не знаеш нищо за имението на стария Тайлър? Едва ли има важна клечка на целия Адирондак, за която да е писано и говорено повече. Май не си израсъл в Кранач.

Джони въздъхна. Нямаше как, тя имаше право да узнае от кого зависи животът й. А и едва ли щеше да издаде кой знае каква тайна на трофтите.

— Права си — родил съм се далеч оттук. Аз съм… кобра.

Очите й отново се разшириха.

— Кобра, значи? Не ми изглеждаш кой знае колко специален.

— И не бива да изглеждам — отвърна търпеливо Джони. — Да не искаш да го пише на челото ми?

— Де да знам. И друг път съм виждал разни да се представят за кобри — само за да направят впечатление или да изплашат хората.

— Доказателство ли искаш? — Тъкмо на това се надяваше, за да приключи по-бързо разговора. Той пъргаво скочи на масата и протегна ръка. Точно отсреща се виждаха няколко монитора, малко под нивото на очите. Джони се прицели, подхвърли едно „гледай внимателно“ на жената и задейства мълниехвъргачката.

Едно по-опитно око щеше да забележи, че светкавицата, озарила след по-малко от миг килията, беше съставена от два компонента — първо, лазерният лъч, бликнал от върха на пръста, който създаваше тунел от йонизиран въздух в пространството зад себе си, а след него и мощният електричен заряд, ударил право в стената. Най-впечатляващ от всичко беше оглушителният трясък, разтърсил металните стени на килията. Жената подскочи уплашено назад и извика нещо, което Джони не можа да долови заради последвалите сътресения.

— Стига ли ти? — попита я той, след като тътенът утихна.

Тя го погледна с разширени от уплаха очи и бавно кимна.

— И още как. Какво, за Бога, беше това?

— Мълниехвъргачка. Конструирана специално за изпепеляване на сложни електронни прибори. Върши чудесна работа, както сама виждаш. — Така беше, поне от този участък на стената вече нямаше да ги следят.

— Не се и съмнявам — тя въздъхна, за да прогони уплахата. — Значи истинска кобра. И как стана така, че те затвориха тук?

В първия момент наистина не знаеше какво да отвърне. Ако трофтите разберат, че е разкрил плановете им… Всъщност, присъствието й тук показваше, че вече са се досетили. Да й каже истината — че пришълците му предлагат да избира между предателството и възможността да й спаси живота?

Избра по-лесното, макар и временно решение, като побърза да смени темата.