Кобра

Човекът се намираше в килията от седем вфохра и досега не беше използвал имплантираните си оръжия, ако се изключи разкъсването на оковите преди два вфохра. Градоразпоредителят приглади своите разперени като криле охладителни мембрани и плъзна поглед по редицата от монитори, питайки се какво да предприеме.

Ето че до него застана екзобиологът и бавно разду своя гърлен мехур в знак на почитание.

— Говори — нареди му градоразпоредителят.

— Прегледахме детайлно всички записи — отвърна другият и гласът му затрептя като музикална пиеса, повлиян от необичайно високото азотно съдържание в чуждата атмосфера. — Не открихме никакви биохимични следи за по-сериозно увреждане — включително и мозъчно.

Градоразпоредителят плесна шумно с мембрани за потвърждение, че е разбрал. Значи стана така, както предполагаше — пленникът съзнателно не предприемаше никакви опити да избяга. Странно решение, дори за един чуждопланетен екземпляр… само че в случая пречеше на плановете им.

Ако питаха градоразпоредителя, човекът просто не можеше да избере по-неподходящ момент, за да демонстрира своя инат. Не че някой щеше да го държи отговорен, задето бе пренебрегнал заповедта да се унищожават на място всички войници-_кохбри,_ жал му беше за времето и усилията, които бяха вложили. Всички усилия щяха да отидат на вятъра, ако пленникът упорито продължаваше да недемонстрира способностите си пред скритите датчици.

Което означаваше, че градоразпоредителят ще трябва за втори път да прибягва до най-отвратителната част от задълженията си. Той стегна мускулите на мембраните си, сетне постепенно проникна в най-дълбоката част на подсъзнанието си, разтвори възела от плътно складирана информация, която му беше прехвърлена още докато се намираше на борда на кораба на Върховния… и с огромно усилие на волята направи опит да разсъждава като човек.

От усилието в устата му остана вкус на оксидирана мед, но когато отново дойде в съзнание, той вече разполагаше с подходящ план.

— Свързоф! — извика градоразпоредителят и офицерът за свръзка дотича пред неговия пулт. — Подсилен патрул, пълно бойно снаряжение, в тунел едно, незабавно! — нареди той.

Свързочният офицер разду своя мехур в знак, че е разбрал и включи комуникатора. А градоразпоредителят отново разпери мембраните — усещаше неприятна топлина от разходката из дълбините на съзнанието си — и втренчи поглед в човешкия екземпляр.

Навън сигурно беше един часа по обед, когато Джони за кой ли път премисли всичко, на което ги бяха учили за затворите и начините да се измъкваш от тях. Внезапното изскърцване на вратата го накара с рязко движение да скочи от масата. Приклекнал в ъгъла, с ръце в позиция за стрелба, той не откъсваше поглед от разтворената врата, през която след секунда влетя нечие тяло.

Прицелното устройство вече беше захванало целта и я следваше по цялата траектория на полета й, когато до съзнанието му достигнаха две неща: първо — че фигурата имаше съвсем човешки очертания и второ — че не се движеше със собствени сили. На прага за миг се мярнаха двама тежко въоръжени и бронирани трофти, сетне солидната преграда се хлопна с трясък, който отекна в тясната килия като гърмеж. Джони се изправи, заобиколи предпазливо масата и огледа своя нов съкилийник.

Или по-точно — съкилийничка. Беше се превила и стискаше с ръце удареното си коляно.

— Да пукнат дано тия надути пуяци — нареждаше тя. — Можех и сама да вляза.

— Всичко наред ли е? — попита Джони и я разгледа внимателно. Жената беше с няколко години по-възрастна от него, стройна, облечена по-скоро практично, отколкото с вкус. Освен раната на коляното, нямаше други следи от поражения.

— Нищо ми няма. — Тя се изправи и огледа килията. — Поне засега де. Защо ме натикаха тук?

— И аз това питам.

— Де да знаех. Скиторех си безгрижно по улица „Щрасхайм“, когато отнякъде изскочи патрул трофти и ме спря. Попитаха ме какво търся там, а след като им казах да вървят на майната си, те ме сграбчиха и ме довлякоха тук.

Джони едва сдържа усмивката си. В първите седмици след окупацията минувачите нерядко посрещаха появяването на вражеските патрули с порои от проклятия и цинизми, достатъчно беше да запазят равнодушно изражение и трофтите отминаваха без да разберат, че са обект на подигравки. Ала след като пришълците усвоиха тукашния език, окупираните бяха принудени да прибягват до далеч по-сложни и завоалирани словосъчетания, за да изразяват презрението си към тях.

Улица „Щрасхайм“. Дали не се намираше в южния край на Кранач, недалеч от индустриалната зона?

— А вие какво търсехте там? — попита я той. — Доколкото си спомням, този район е напълно безлюден.

Тя хладно го измери с поглед.

— Необходимо ли е да повтарям отговора, който дадох на трофтите?

Той сви рамене.

— Не си правете труда. Само питах. — Джони й обърна гръб и се намести обратно на масата. Какво го интересуваше, всъщност?

Освен това, струваше му се, че се досеща, защо я бяха пъхнали при него. В такъв случай, колкото по-малко контакти имаха, толкова по-добре. Какъв смисъл да се сближава с някой, с когото му предстои да умре.