Кобра

— Щеше да ми разкажеш за тунела — припомни й Джони.

— Ох, вярно. Не, със сигурност е построен доста отдавна. Тук-там беше запазена предишната сигнална инсталация.

С други думи, приличаше именно на резервния изход, който търсеше. Само че трофтите вече знаеха за него.

— Добре ли го охраняват?

— Игла да хвърлиш, няма къде да падне. — Тя го погледна с безпокойство. — Да не си решил да се измъкнеш от там?

— И какво, ако е така?

— Че това си е самоубийство… И тъй като възнамерявам да съм до теб, не ми се ще да се пържим заедно.

Той я погледна, сбърчил вежди и едва сега осъзна, че тя се досещаше за доста повече неща, отколкото бе предполагал. С други думи, беше намекнала, че ще се постарае да не бъде в тежест, когато реши да бяга. И че не бива да се чувства отговорен за нейната безопасност.

Ако наистина беше толкова лесно, помисли си с горчивина той. Щеше ли да го разбере, в случай че предпочете да остане в килията, с което автоматически я обричаше на смърт?

Като че ли неусетно беше зачеркнал тази възможност. Бяха заедно съвсем отскоро, а ето че вече не можеше да гледа на нея като на поредната жертва на войната. Няколко разменени думи, усещането, че са другари по съдба — и всичко изглеждаше толкова различно. Каквото и да му струваше — живота и дори информацията, която врагът щеше да получи, — той вече знаеше, че ще се помъчи да я измъкне оттук. В края на краищата, трофтите щяха да спечелят от своя залог.

Джейми, ако някога узнаеш, сигурно ще се гордееш с мен, помисли си той. Въпреки войната, въпреки всичко, онова, на което са ме учили на Хърайзън от малък, е останало непокътнато. Ах, това глупаво благородство…

От друга страна, жената до него изглежда имаше доста богат опит в проникване и напускане на затворени помещения, което можеше да му бъде от полза. Нещо, което трофтите изглежда не бяха оценили, в желанието си час по-скоро да му тикнат своята примамка.

— Казвам се Джони Моро — рече той и протегна ръка. — А ти?

— Илона Линдър.

Той кимна, осъзнавайки, че след размяната на имената връщане назад вече нямаше.

— Добре, Илона, щом смяташ, че тунелът не е най-подходящата възможност за бягство, да видим какво друго може да ни хрумне. Като начало, не искаш ли да ми разкажеш всичко, което знаеш за имението на Тайлър.

— Безсмислено е — въздъхна Кали Халоран, докато оглеждаше с уморени очи пейзажа пред него. Намираше се на осмия етаж на една висока сграда. — Можем да обикаляме дни наред из тези изоставени райони, без да открием и следа от него.

— Откажи се, щом смяташ така — отговори точно както очакваше Дойч. Беше се настанил направо върху пода и внимателно изучаваше някаква карта на Кранач отпреди войната.

— Добре де. Ще остана, стига поне от време на време да проявяваш малко любезност.

Този път беше ред на Дойч да въздъхне.

— Извинявай. Май наистина попрекалих снощи в разговора с Борг и компания. Ще се опиташ ли да изгладиш положението?

— Разчитай на мен. Но по-важното е да привикнеш с мисълта, че каквото правим, правим го за тези хора, а не за нас.

— Хайде стига си ми чел морал — изсумтя Дойч. — Правя го и заради себе си. А що се отнася до хората от съпротивата… — той сви рамене. — Знаеш ли, Кали, струва ми се, че не разбираш напълно положението, в което са намира Адирондак. Ние сме граничен, провинциален свят, всички ни гледат с презрение — и нашите, и трофтите. Трябва да докажем, че заслужаваме уважение и единственият начин е като прогоним нашествениците.

— Да, предполагах, че има нещо такова. Но, питам се, дали другите ще го запомнят?

— Че какво по-важно има в една война?

— Духът, например. Адирондак вече доказа, че хората му притежават този свободолюбив дух. — Той се зае да изброява на пръсти. — Първо, трофтите така и не можаха да сформират където и да било на планетата колаборационистко правителство. А това ги принуждава да натоварват своите окупационни части с неприсъщи административни задачи. Второ, местните правителства, които завариха, се стараят всячески да им създават проблеми и да организират съпротивата срещу тях. Помниш ли, когато трофтите се опитаха да намерят работници от Кранач и Данимор за ремонт на разрушения мост?

Дойч неволно се засмя.

— Цял куп противоречащи си една на друга заповеди, неподходяща екипировка и постоянен дефицит на материали. Отне им два пъти повече време, отколкото ако бяха го поправяли сами.

— И всеки един от хората, отговорни за този провал, на практика рискуваше главата си — припомни му Халоран. — Не забравяй, говорим за редови, цивилни граждани. Излишно е да ти припомням всички случаи на самопожертвование, проявено през последните три години от членовете на съпротивата. Може и да не си особено впечатлен от своя роден свят, но аз ще ти кажа още сега, че щях ужасно да се гордея, ако Ейри беше постигнал дори само половината от това при подобни обстоятелства.

Дойч прехапа устни, без да вдига очи от разгънатата на коленете му карта.