Кобра

— Добре — кимна накрая той. — Склонен съм да се съглася, че не се справяме никак зле. Но в тази игра не се брои само желанието. Ако я загубим, никой няма да го е грижа дали в началото сме се представяли добре, просто защото няма да ни има и точка. Само победителите ги пишат в книгите по история.

— Може би си прав — кимна Халоран. — А може би не. Чувал ли си за Масала?

— Нещичко. Това битка ли беше?

— Обсада. Станала е през първи век на Земята. Римската империя нахлула в някаква страна, май че сега се нарича Израел. Група местни защитници — не съм сигурен дали са били редовна армия или просто отряд за защита на населението — се укрепили на едно плато, което се наричало Масала. Римляните обсадили платото и повече от година се опитвали да го превземат.

— И накрая успели? — попита Дойч.

— Да. Но защитниците се били заклели да не се дадат живи в плен… и когато римляните влезли в лагера, заварили там само трупове. Предпочели самоубийството пред пленничеството.

Дойч облиза устни.

— Аз бих се опитал да унищожа още няколко римлянина, преди да загина.

Халоран вдигна рамене.

— Сигурно и аз. Но не в това е въпросът. Въпреки че изгубили, те не били покорени и макар че римляните победили във войната, битката при Масала останала в историята.

— Хм. — Дойч се загледа в стената, после припряно сгъна картата. — Нещо интересно навън, което да огледаме при следващата обиколка?

— На юг има няколко полуразрушени сгради, под които може да има скрити тунели. И някаква висока стена, зад която се вижда истинска джунгла.

— Имението на Тайлър — кимна Дойч и го посочи с пръст на картата. — Преди войната къщата беше заобиколена от великолепна градина. Но градинарите сигурно отдавна са си отишли.

— Да ти кажа, в тия шубраци сигурно може да се скрие цяла бронетанкова дивизия. Дали пък трофтите не са му хвърлили око?

— Щяхме да чуем, ако са се опитали да го нападат. Стената може и да изглежда декоративна, но старият Тайлър се беше укрепил като в крепост и имаше доста скрити резерви. Освен това досега нямаме сведения там да са влизали или излизали трофти.

— Добре, че ми напомни — време е да се свържем с останалите и да ги попитаме дали не са забелязали нещо интересно.

— Едва ли ще забележат сега, след като не можаха през последните четири месеца. Хайде, да излезем и да огледаме тези изтърбушени сгради отблизо.

— Съгласен — кимна Халоран. Тъкмо ще забрави мрачните мисли, рече си той.

Но докато се спускаха по тъмното стълбище, той си помисли, че сега едва ли е най-подходящият момент да говори на Дойч за саможертви.

Оказа се, че Илона е подвижен склад с информация за имението на Тайлър.

Знаеше как изглежда отвън, познаваше разположението на градините още отпреди войната, известни й бяха големината и приблизителното местонахождение на повечето вътрешни помещения. Можеше дори да скицира каменните барелефи по фасадата и имаше доста точна представа за коридорите и вратите вътре и алеите навън. Джони беше наистина впечатлен, докато не се досети, че подобна информация вероятно е присъствала в изобилие по страниците на разни клюкарски списания за богаташи преди окупацията. Сведения, полезни както за него, така и за всеки решил да надхитри изобретателно монтираната сигнална инсталация и скритите оръжия, за да сложи ръка на богатствата, които пазеха. Дали подобна причина бе подтикнала и Илона, за да събере подобна информация или ставаше дума за обикновено любопитство?

По-важното беше, че благодарение на събраната информация и теоретичната си подготовка, той съумя да си изгради доста пълна представа за системите, които Тайлър бе поставил за охрана на своя дом.

И тази представа беше направо окуражителна.

— Външната врата изглежда така — продължаваше Илона, като драскаше с нокът по металната повърхност на масата. — Има електронна брава и е подсилена от дебела двадесет сантиметра рамка от кирелиумна стомана.

Джони пресметна колко време ще му е нужно, за да пробие отвор през стоманената врата със своя бронебоен лазер. Резултатът беше направо отчайващ — около три часа.

— По стената има ли барелефи? — попита той.

— Има, от двете страни на вратата — тук и тук.

Най-вероятно там бяха монтирани камерите и може би — оръжията. Дали ги имаше и отвътре? Кой би могъл да знае? Но сега по-важна беше двадесет сантиметровата преграда от кирелиумна стомана.

— Значи ще трябва да прескочим стената — въздъхна той. — Какво ли ни чака отгоре?

— Доколкото зная, нищо.

Джони завъртя недоверчиво глава.

— Не може да не е поставил нещо, Илона. Петметровата стена не е пречка за нападателите още от времето, когато са изобретили подвижната стълба. Така… ами ъглите? Някакви наблюдателници или нещо подобно?

— Не, нищо, стената отгоре е съвсем равна.