Кобра

Разговаряха почти до среднощ и към края Джони отново беше завладян от спокойствието, което почувства в първия ден след завръщането си. Дуан Итъридж скоро щеше да потъне там, откъдето се бе появил и всичко щеше да бъде по старому — с Алис, със семейството, с работата. И когато най-сетне се прибра у дома, Джони вече беше готов с цял куп планове за бъдещето.

— Джони? — прошепна някой в стаята. — Как си?

— Добре, Джейми — наистина.

— А Алис как е?

— Хайде, заспивай, Джейми — засмя се той.

— Значи всичко е наред. Лека нощ, Джони.

Въздушните кули рухнаха една по една.

Работодателите продължаваха да отпращат Джони с умопомрачително постоянство, което го принуди да търси свободни места за специалист девети и дори десети разряд. Но и там не можа да се задържи дълго — колегите му го посрещаха със страх и недоверие, което от своя страна създаваше непоносима враждебна атмосфера и след няколко дни Джони си тръгваше.

Връзката му с Алис се разпадаше, също като опитите да си намери постоянна работа. Тя продължаваше да се държи приятелски, дори настояваше да се срещат, но между двамата имаше някаква невидима преграда, която не съществуваше преди войната. И което бе още по-лошо, Дуан категорично отказа да отстъпи заетите позиции и непрестанно съперничеше с Джони за нейното свободно време и вниманието й.

Най-лошото беше обаче, че по някакъв начин тежестта от неговите проблеми се стовари върху цялото семейство. Налагаше се родителите му да търпят обидните погледи, подмятанията и неизказаното презрение, само задето бяха свързани с една бивша кобра. Гуен го понасяше най-тежко, изолирана от доскорошните си приятели. Все по-често Джони се замисляше дали да не напусне Хърайзън и да се завърне на действителна служба. Но да си тръгне сега, означаваше да приеме поражението, а тъкмо това не можеше да понесе.

Така продължи и през следващите три месеца, до нощта на инцидента. Или на убийството, както някои го нарекоха.

Загледан през прозореца на паркираната кола към залязващото слънце, Джони се помъчи да прогони гнева и отчаянието и да потърси някакво решение. Току-що бе напуснал апартамента на Алис след поредното скарване — десетото или дванадесетото, за последния месец. Също като с работата, нещата с Алис не само не вървяха, но и се влошаваха. В този случай, обаче, можеше да вини само себе си.

Когато се успокои, слънцето вече се бе скрило зад хоризонта. Най-разумното беше да се прибере вкъщи. Но родителите му бяха канени на вечеря и мисълта, че ще остане сам, му се стори непоносима. Имаше нужда от някакво развлечение, за да забрави поне за малко неприятните мисли. Джони запали и подкара колата към „Раптория“, новия развлекателен център на Чедър лейк.

Беше посещавал подобни центрове на Асгард и Адирондак и сравнен с тях, „Раптория“ бе доста скромен. Състоеше се от петнадесетина зали и галерии, всяка от които предлагаше своя комбинация от сензорни стимулации на посетителите. Все пак, изборът беше доста ограничен в рамките на традиционните представи — музика, храна и напитки, пречистени наркотици, светлинни забави, игри и басейн с минерална вода. Липсваха крайните интелектуални и физически забавления, с които по право се занимаваха само проститутки и компаньонки.

Джони обиколи няколко зали, където предимно се танцуваше или посетителите зяпаха светлинното представление. Видимостта, естествено, беше отвратителна, но така поне никой нямаше да го познае. Най-сетне намери свободно място и се отпусна.

Музиката беше приятна, макар и демодирана, на Асгард сигурно са я слушали преди три години — но въпреки това той почувства, че се отпуска и забравя за неприятностите. Почти бе потънал в приятен унес, когато зад него спря група тийнейджъри и един от тях го побутна доста грубо.

— Здрасти, кобра — извика той, когато Джони вдигна глава. — К’во ново?

— Нищо особено — отвърна предпазливо Джони. Бяха седем на брой, три момичета и четири момчета, всички до един облечени според последния вик на модата, която иначе бе доста далеч от места като Чедър лейк. — Познаваме ли се?

Момичетата си захилиха.

— Не — изръмжа другото момче. — Освен, че тук всички те знаят. Защо не им помахаш, а?

Джони бавно се надигна и огледа лицата им. Съдейки по блесналите погледи и учестеното дишане, и седмината бяха попрекалили със стимулантите.

— Не мисля, че е необходимо — каза той.

— Какво, ще си мерим силите ли? — попита първото момче. — Хайде, кобра, покажи за какво те бива.

Без да промълви нито дума, Джони пое към изхода, следван от кресливата групичка. Малко преди да излезе, двете нахални момчета го изблъскаха и препречиха вратата.

— Няма да си тръгнеш, докато не покажеш някой номер — рече единият.

Джони го погледна право в очите и едва се сдържа да не го блъсне в отсрещната стена. Вместо това вдигна двамата нахалници за коланите, завъртя се и ги остави зад себе си. Само с едно лекичко побутване двамата се озоваха на пода.

— Най-добре идете да послушате музика — посъветва ги той.