Кобра

— Не съвсем. — Д’арл очевидно се поколеба. — Не ми се искаше да ви го казвам, още повече, че доскоро това беше важна военна тайна. Но инак едва ли ще разберете защо е станало така. Някога задавали ли сте си въпроса какво точно се крие зад наименованието „кобра“?

— Ами… — Стилман се огледа объркано. Въпросът го бе заварил неподготвен. — Мислех, че има връзка с един вид змии на Земята.

— Само косвено. Това е съкращение от „Компютъризиран Бойно-Рефлексен Арсенал“. Сигурен съм, че знаете за керамичното подсилване на костите и сервомоторите, може би сте чували и че в мозъка им е имплантиран нанокомпютър. Тъкмо оттам се породиха и проблемите… Трябва да си давате сметка, че един войник и най-вече член на диверсионна група, оперираща дълбоко в тила на врага, се нуждае от доста добри бойни рефлекси, за да оцелее. Сериозното и целенасочено обучение може да му даде само известна част от онова, което е необходимо, но то отнема доста време и има свои граници. Ето защо тези рефлекси се програмират в компютъра, който се имплантира, за да осъществява координацията между органите на тялото от една страна и оръжията и останалата екипировка от друга — най-вече по време на стрелба. С две думи, Моро ще реагира мигновено и със съвсем минимално съзнателно участие на всяка смъртоносна атака, насочена срещу него. Тъкмо това е станало и в случая, за който съм тук. Той е избягнал първоначалното нападение, но се е намирал в опасна ситуация — проснат на пътя, без възможност за прикритие — и това го е принудило да предприеме контраатака. Част от работата на компютъра е да следи състоянието на оръжейните системи и тъй като единственото оръжие, с което Моро разполага, са лазерите в пръстите, той е използвал именно тях.

В стаята цареше тишина.

— Не зная дали съм разбрал правилно — проговори накрая Стилман. — Армията е превърнала Джони Моро в една автоматична бойна машина, готова да унищожава всичко, което дори привидно се опитва да я заплаши? А след това му е позволила да се върне сред нас, без да вземе каквито и да било мерки!

— Системата, за която говорим, е била предназначена да защитава приносителя й във вражеска територия — припомни му Д’арл. — И съвсем не се задейства толкова лесно, колкото си представяте. Що се отнася до това, че сме му „позволили“ да се завърне обратно, то ние нямахме друг избор. Компютърът не може да бъде препрограмиран или демонтиран, без да се увреди мозъчната тъкан.

— Какви ги говорите? — възкликна разгневено Фрейзър, изглежда забравил, че разговаря с високопоставен чиновник. — Кой тъпанар е родил тази идея?

Д’арл се обърна и втренчи поглед в него.

— Господин Фрейзър, Централният комитет е толерантен към критиката — произнесе с равен глас той. — Но тонът ви е невъздържан.

Ала Фрейзър не се предаваше толкова лесно.

— Какво значение има тонът ми? Как, според вас, ще се справим с него, след като реагира по този начин на всяка атака? — Той изсумтя и добави: — Атаки. Хлапетата само са искали да си поиграят!

— Я помислете малко — озъби се Д’арл. — Нима можем да рискуваме, като позволим някоя кобра да бъде заловена от трофтите, а после да ни я върнат с тяхна програма. Кобрите са войници — първо и преди всичко войници — и всичко, с което разполагат, е абсолютно необходимо и оправдано от военна гледна точка.

— А не помислихте ли, че някой ден войната ще свърши? И че тези кобри ще трябва да се завърнат към цивилния живот?

Д’арл прехапа за миг устни, но гласът му остана все така спокоен.

— Ако не бяхме прибягнали до толкова крайни средства, Доминионът можеше да изгуби войната, а голяма част от кобрите да загинат по бойните полета. Сега обаче, по-важното е да приемете фактите такива, каквито са и да се съобразявате с тях, както правят всички останали.

— Всички останали ли? — попита намръщено Стилман. — Значи този проблем не е само наш?

— Така е — призна Д’арл, като погледна отново към градския наместник. — Надявахме се след войната да задържим почти всички кобри на активна служба, но решението трябваше да бъде доброволно и около двеста пожелаха да се уволнят. Много от тях сега се изправят пред подобни проблеми. Опитваме се да им помогнем, но не е никак лесно. Хората се боят от кобрите и се съпротивляват на опитите ни.

— Можете ли да направите нещо за Джони?

— Не зная — вдигна рамене Д’арл. — Случаят при него е по-особен, защото живее в малко градче, където всички го познават. Бихме могли да го преместим под друго име и на друга планета. Но все някой ще разбере истината. Невъзможно е да се скрият възможностите, които притежава.

— Както и рефлексите — добави мрачно Стилман. — А и семейството на Джони е свързано с това място. Едва ли ще иска да го напусне.