Кобра

— Тъкмо затова не ви препоръчах да го преместим, въпреки че обичайната практика при подобни случаи е такава. Повечето кобри нямат толкова тесни връзки със семействата си. Но пък това е едно предимство — изключително важна морална подкрепа. — Той се изправи. — Утре сутринта напускам Хърайзън, но през следващия месец ще бъда само на няколко дни път от вашата планета. Ако нещо се случи, можете да ме откриете чрез централата на Доминиона в Хърайзън сити.

Стилман също се надигна.

— Надявам се, че Централният комитет в най-скоро време ще намери подходящо решение за този проблем.

— Господин Стилман — отвърна Д’арл и го погледна право в очите, — Централният комитет е далеч по-обезпокоен от този проблем, отколкото сте вие. Вие виждате само един малък провинциален град, а ние трябва да се съобразяваме с близо седемдесет планети. Ако въобще съществува решение, ще го открием.

— А какво ще правим междувременно? — попита навъсено Фрейзър.

— Всичко, на което сте способни. Приятен ден, господа.

Джейми спря пред вратата, пое дълбоко въздух и почука. Отговор не последва. Той вдигна ръка, за да почука отново, после се отказа. В края на краищата, спалнята беше и негова. Натисна дръжката и влезе.

Джони седеше на бюрото и гледаше през прозореца. Джейми се покашля.

— Здравей, братле — рече Джони.

— Здрасти. — Върху бюрото имаше някакви формуляри. — Дойдох да ти кажа, че ще вечеряме след петнадесет минути. Какво правиш? — той кимна към бюрото.

— Попълвам молба за колеж.

— Аха. Значи реши да се върнеш в училище?

— Не зная още.

Джейми го заобиколи и надникна към формулярите. Университетът в Раджпът, Техническият университет в Зимбве, Университетът в Ейри. Все на други планети.

— Дългичко ще пътуваш, когато си идваш за Коледа — подхвърли Джейми. Беше забелязал още нещо — и трите формуляра бяха попълнени само в графата „военна служба“.

— Не смятам да се връщам често — рече тихо Джони.

— Предаваш се, така ли? — попита Джейми, като вложи цялото презрение, на което беше способен.

Но не постигна желания ефект.

— Просто отстъпвам от вражеска територия — беше всичко, което каза Джони.

— Онези хлапета са мъртви, Джони. И нищо не можеш да направиш, за да ги върнеш. Виж, никой в града не те обвинява — отпадна и официалното обвинение, забрави ли? Така че, престани да се измъчваш. Приеми факта като свършен и го забрави.

— Смесваш правната и моралната вина. От правна гледна точка съм невинен. Но морално? Не. И градът няма да ми го прости. Всеки ден виждам отвращение и страх в очите на хората. Вече дори не смеят да се държат подигравателно с мен.

— По-добре така, отколкото съвсем да престанат да те уважават.

— Много ти благодаря — рече сухо Джони. — Но бих предпочел да ми се сърдят.

Най-сетне известен признак на оживление. Джейми реши да продължи атаката, преди искрицата да е угаснала.

— Знаеш ли, приказвахме си с татко за работилницата. Нали помниш, че нямахме достатъчно инструменти за трима работници?

— Да — и все още нямате.

— Така е. Но какво пречи двамата с тате да се захванете за работа, докато аз намеря нещо по-подходящо навън?

— Само ще прогоня клиентелата.

— Не се безпокой — ухили се Джейми. — Хората обичат тате, защото работи съвестно. Пет пари не дават кой ще свърши работата, стига той да наглежда всичко. Само си търсиш извинения.

— И какво, ако е така? — тросна се Джони.

— Виждам, че в момента ти е безразлично задето животът ти е с краката нагоре — озъби се Джейми. — Но помисли поне какво означава това за Гуен.

— Чух, че приятелките й се отнасяли доста зле с нея.

— Не става дума за това. Вярно, много от тях я изоставиха, но други останаха. Измъчва я да гледа как брат й се разкъсва на части.

— Какво искаш да кажеш?

— Само каквото казах. Пред теб се преструва, че всичко е наред, но останалите знаем какво й коства това. Тя те обожаваше, седеше с часове в стаята ти… — той млъкна, търсейки подходящата дума.

— Да не е плакала за мен?

— Ами, да. Дължиш й страшно много, Джони. Вече загуби повечето от приятелите си, заслужава поне да задържи брат си.

Джони погледа за миг огледалото, после сведе очи към формулярите.

— Прав си. Кажи на татко, че ще има нов работник. — Джони събра формулярите на купчина и изрядно ги подравни.

Джейми се засмя и го потупа по рамото.

— Благодаря. Мога ли да кажа на мама и Гуен?

— Разбира се. Не, само на мама. — Той се изправи и погледна Джейми с измъчена усмивка. — Аз ще кажа на Гуен.

Миниатюрната, синкава точица светлина ярко блесна върху металния къс, после изчезна. Джони бутна назад защитните очила, изключи лазера и огледа заварката. На едно място откри съвсем дребен дефект, поправи го грижливо и продължи нататък. Не беше приключил, когато тихият звън оповести, че навън е паркирала кола. Джони се намръщи, смъкна очилата и излезе пред работилницата.

Градският наместник Стилман беше слязъл от колата и крачеше към него.

— Здравей, Джони — той се усмихна и му подаде ръка, без следа от колебание. — Как я караш?