Кобра

— Не можете да ги изпратите — възрази Стилман. — Вторият етаж вече е обхванат от пламъци.

— Тъкмо затова бързам, по дяволите!

— Има още един начин — намеси се Джони, след съвсем кратко колебание. — Мога да се изкатеря с въжето по външната страна на сградата.

— Какво? Как?

— Ще видите. Трябват ми около тридесет метра въже, чифт здрави ръкавици и поне десет парчета здрав плат за люлките.

Джони произнесе тези думи с такъв решителен, нетърпящ възражение тон, че никой и не помисли да му противоречи. Само след минута вече стоеше под прозореца на третия етаж, който бе избрал за своя цел. Беше усукал въжето около пояса си, а другия му край пожарникарите завързаха за колата. Джони пое дълбоко въздух, приклекна и скочи.

Трите години постоянна практика си казаха своето. Ръцете му се озоваха съвсем близо до рамката на прозореца, той се завъртя във въздуха, за да не докосне напечената от пламъците тухлена стена и влетя в стаята.

Точно както предполагаше началникът на пожарната, помещението беше изпълнено с гъст дим. Пострадалите — общо седем на брой — лежаха на пода или седяха, подпрели гърбове на стената. Трима изглежда бяха в безсъзнание, останалите се стреснаха при появата на Джони.

Първо да разшири отвора в прозореца. Рамката се бе изкривила от страхотната горещина, но с няколко точни изстрела с лазерите и един здрав ритник тя изхвърча навън. Джони завърза въжето за бравата на вратата и го дръпна три пъти, за да даде сигнал на пожарникарите. После закрепи първия от изпадналите в безсъзнание в набързо пригодената люлка, пристегна го през кръста, вдигна го през прозореца и го спусна по въжето, след като се увери, че пожарникарите на другия край са готови да го посрещнат. Без да губи повече време, се зае със следващия пострадал.

Малко преди и последният мъж да се спусне по въжето, подът под краката им започна да дими. Джони реши, че е крайно време да напусне това опасно място, засили се и полетя навън, като се приземи на пет-шест метра от основата на пламтящата сграда.

Посрещна го някакъв странен шум. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че тълпата бурно го аплодира. Смутен, дори малко засрамен, той вдигна ръка и им помаха. Изведнъж до него се изправи Стилман, раздруса здраво ръката му и се ухили.

— Страхотен си, Джони, страхотен! — повтаряше той гръмогласно.

Джони също се засмя. Огледа се и си помисли, че най-малко половината от населението на Чедър лейк беше присъствало на сцената. Сега вече знаеха, че не е някакво кръвожадно чудовище, а човек, притежаващ сила и умения, които могат да бъдат полезни и най-вече — че той желае да им помага. Дълбоко в себе си чувстваше, че е спечелил много важна победа. Кой знае, може би сега вече ще му потръгне.

Стилман тъжно поклати глава.

— А аз си мислех, че след онази история с пожара на момчето ще му провърви.

— И аз се надявах — рече Фрейзър и сви рамене. — Но май съм се излъгал. Лицата им бяха все така напрегнати и уплашени, дори когато го аплодираха. Този страх няма да изчезне никога.

— Май си прав. — Стилман се загледа замислено през прозореца. — Гледат на него като на някакъв неизлечим психопат.

— Не можеш да ги виниш. Боят се от силата му и от оръжията, с които разполага.

— Но той никога не би ги употребил срещу тях, по дяволите! — избухна Стилман.

— Зная го! — отвърна съветникът. — Спомни си обаче, какво ни каза Ванис Д’арл. Мислиш ли, че ще ги успокоиш, ако им разкриеш докрай истината. Ако им кажеш, например, че той не владее своите бойни рефлекси.

Гневът на Стилман се изпари.

— Ще стане по-лошо — призна той. — Извинявай, че избухнах, Сют. Зная, че вината не е твоя. Щом и героичната му постъпка не помогна, не виждам какво друго.

— Ти също не си виновен, Тиги — опита се да го успокои Фрейзър. — Онези от армията не е трябвало да постъпват така с Джони, нито да го освобождават, без да се взели необходимите мерки. Но този въпрос няма да им се размине така леко. Помниш ли какво ни каза Д’арл, че и на други места кобрите имали подобни проблеми. Дошло е време с това да се занимае правителството. Ние направихме каквото можахме, сега остава на тях.

В този момент забръмча интеркомът.

— Да? — обади се Стилман.

— Сър, току-що позвъни господин До-син от пресслужбата. Каза, че по централния канал предавали нещо, което трябвало да видите.

— Благодаря. — Стилман се облегна назад, вдигна дистанционното и включи информационния монитор. На екрана се появиха последните три съобщения, едно от които беше отбелязано със звездичка. И двамата се приведоха напред и го зачетоха.