Кобрата

Самият багаж беше една тежка войнишка торба, с която той вежливо отказваше да се раздели, макар яките американски морски пехотинци да му предложиха помощта си. Не че остана в базата дълго — имаше заповед да го чака хеликоптер „Блекхок“, готов за незабавно отлитане.

Пилотът познаваше Кал Декстър и усмихнато го поздрави.

— Накъде този път, сър? — Беше същият пилот, който бе изтеглил Декстър от балкона на хотела „Санта Клара“ след опасната среща с Карденас. Провери полетния си план, когато хеликоптерът се издигна над пистата, и пое на югозапад над залив Дариен.

От 1500 метра височина пилотът и пасажерът на предната седалка до него можеха да виждат джунглата под тях и блещукането на Тихия океан в далечината. Декстър бе видял джунгла за първи път, когато още като младеж го бяха транспортирали до Железния триъгълник във Виетнам. Беше загубил всякакви илюзии за тропическите гори още тогава и завинаги.

От въздуха джунглата винаги изглежда пищна и рехава, удобна, дори… гостоприемна. В действителност обаче е смъртоносна за кацане в нея. Заливът Дариен изчезна зад тях и те пресякоха провлака южно от границата с Панама.

Когато полетяха над морето, пилотът се свърза по радиото, провери курса си и го коригира с няколко градуса. Три минути по-късно иззад хоризонта изплува точката на чакащия ги „Чесапийк“. С изключение на няколко рибарски лодки близо до сушата морето беше празно, така че никой нямаше да види прехвърлянето.

Хеликоптерът се снижи и от борда му се видяха хората, застанали върху капаците на трюмовете, в готовност да приемат своя гост. Зад Декстър отговарящият за товаро-разтоварните работи издърпа вратата назад и в кабината нахлу топъл въздух, натискан надолу от винта над главите им. Понеже на палубата на „Чесапийк“ имаше кран, а размахът на винта на „Блекхок“ е особено голям, беше решено Декстър да се спусне в люлка.

Първо спуснаха войнишката му торба на тънко стоманено въже. Тя се разлюля, но силни ръце я уловиха и я откачиха. Лебедката изтегли въжето обратно. Човекът до вратата кимна на Декстър и той стана и пристъпи до него. Закопчаха двете двойни карабини за ремъците на люлката и той стъпи в празното пространство.

Пилотът държеше блекхока фиксиран на 15 метра над палубата, морето бе като езеро в парк, а очакващите ръце уловиха Декстър. Щом стъпи на палубата, откопчаха карабините, блекхокът издърпа въжето и полетя към базата.

Посрещнаха го четирима: капитанът на кораба, играещ търпеливо ролята на търговски моряк, един от двамата радисти, които през цялото време поддържаха връзката на „Чесапийк“ с проект „Кобра“, капитан трети ранг Бул Чадуик, командир на Екип-3 на „тюлените“, и един як млад „тюлен“, дошъл да носи торбата. Това беше първият път, когато Декстър се разделяше с нея.

Корабът се насочи навътре в морето.

Чакането отне 24 часа. Двамата радисти се сменяха. На следващия следобед ВВБ „Крийч“ в Невада съобщи, че вижда на екрана нещо, излъчвано от „Мишел“.

Когато две седмици по-рано екипът на Кобрата във Вашингтон беше забелязал, че Картелът превключва трафика от Карибите на Тихия океан, програмата за патрулиране на „Мишел“ също бе променена. Сега самолетът се рееше на 18000 метра височина в режим на минимален разход на гориво и камерите му наблюдаваха брега от Тумако в дълбокия юг на Колумбия нагоре чак до Коста Рика и на двеста морски мили навътре в океана. И най-сетне бе засякъл нещо.

„Крийч“ прехвърли изображението в Анакостия, Вашингтон, където Джереми Бишоп, който като че ли никога не спеше и живееше само на смъртно опасна храна от денонощни закусвални, го прекара през базата данни. Морският съд, който от височина 18000 метра можеше да изглежда като незначителна чертичка, беше увеличен на цял екран.

Оказа се, че е един от последните кораби, на които Хуан Кортес бе упражнил магьосническите си умения с оксижена. За последен път го бяха виждали и фотографирали в някакво венесуелско пристанище преди месеци, но присъствието му в Пасифика потвърждаваше смяната на тактиката.

Корабът бе прекалено малък, за да има регистрация в „Лойдс“ — 6000-тонен ръждясал трампер, по-използваем за карибското крайбрежие или за обслужване на множеството малки острови, до които пътуваха само такива кораби. Току-що бе напуснал Буенавентура и се казваше „Мария Линда“. На „Мишел“ бе изпратена команда да продължи да го следва на север, а чакащият „Чесапийк“ се изнесе на позиция.

Благодарение на няколкото успешни прехващания „тюлените“ вече бяха натрупали практика. „Чесапийк“ се разположи на 25 морски мили по курса на трампера и малко след свечеряване на третия ден „Литъл Бърд“ бе издигнат на палубата.