Кобрата

Само че островът се намираше извън обсега на действие дори на такива като партизаните на ФАРК, а базата в Малабмо бе допълнително укрепена и така и двата безпилотни самолета продължиха да летят. В съседна Венесуела левият хардлайнер и президент Уго Чавес, който въпреки морализаторския си тон бе допуснал северния край на страната му да се превърне в основна точка за разпращане на кокаин, изрази яростта си в безкрайна реч, но не можеше да направи нищо повече.

Решили, че над Гвинея-Бисау тежи някакво проклятие, съгласилите се да прелитат над Атлантика пилоти настояха за други дестинации. Четиримата свалени през декември бяха на път за Гвинея-Конакри, Либерия и Сиера Леоне, където беше уговорено да хвърлят товара си от въздуха, като прелетят ниско над очакващите ги рибарски лодки. Това, разбира се, не промени нещата, защото самолетите така и не пристигнаха.

Когато смяната на пункта за презареждане от Боависта с ново ранчо и промяната на дестинациите с други не донесе успех, източникът на кандидат-пилоти просто пресъхна, независимо от предлаганото възнаграждение. По местата, посещавани от пилотите на Колумбия и Венесуела, атлантическият маршрут стана известен като los vuelos de la muerte- „полетите на смъртта“.

Работата на детективите в Европа, подпомогната от Еберхарт Милк, бе разкрила нанасяния с шаблон малък знак с двете окръжности и малтийския кръст, който се слагаше на контейнерите. Те бяха проследени до столицата на Суринам Парамарибо и оттам до една бананова плантация, откъдето бяха дошли всичките. С американска помощ и финансиране плантацията бе нападната и затворена.

Алфредо Суарес, който трескаво търсеше начин да омилостиви Дона, осъзна, че не е имало залавяне на търговски кораб в Тихия океан, и понеже Колумбия има излаз и на двата океана, прехвърли голяма част от доставките от карибската страна на западния бряг.

„Мишел“ разкри промяната, когато трампер с данни в компютъра — един от малкото останали в скъсяващия се списък на Кортес — се насочи на север, покрай западното крайбрежие на Панама. Беше късно, за да бъде прехванат, но бе установено, че е излязъл от колумбийското тихоокеанско пристанище Тумако.

В средата на декември дон Диего Естебан се съгласи да приеме емисар на един от най-големите и затова най-надеждни европейски партньори на Картела. Правеше изключение, понеже изключително рядко приемаше лично някой извън малкия кръг колумбийски приятели, но шефът на пласмента Хосе-Мария Ларго, отговорен за връзките с клиенти по целия свят, успя да го убеди.

Бяха предприети изключителни мерки за сигурност, за да не научат двамата европейци — а нямаше никакво съмнение в техния ВИП статут — точното място на хасиендата, където се провеждаше срещата. Езиков проблем не съществуваше — и двамата бяха испанци и от Галисия.

Тази брулена от бурите северозападна провинция на Испания отдавна е най-големият контрабандист на старото европейско кралство. Там е запазена традицията да се отглеждат и възпитават моряци, които не се плашат и от най-бурния океан. Разправят, че кръвта на жителите на дивия, насечен от хиляди потоци и заливчета бряг от Ферол до Виго, била наполовина морска вода.

Друга традиция е кавалерското отношение към нежеланото внимание на митничари и данъчни. Често и от отдавна контрабандистите се представят в романтична светлина, но няма нищо забавно в жестокостта, с която те се бият с властта и наказват издайниците. Така че напълно естествено с възхода на наркотиците в Европа Галисия се бе превърнала в един от основните центрове.

В продължение на години кокаиновата индустрия на Галисия се доминираше от две банди — Шарлинс и Лос Канеос. Някогашни съюзници, през 90-те години те бяха минали през период на вражда и кърваво уреждане на сметки, за да сключат отново съюз. В Колумбия бяха дошли представители на двете крила, за да протестират пред дон Диего. Той пък се бе съгласил да ги приеме заради отдавнашните и здрави връзки между Латинска Америка и Галисия, наследени от многото галисийски моряци, преселили се в Новия свят преди много години. Второто му съображение за приемане на срещата бяха традиционно големите поръчки на галисийците.

Посетителите не бяха щастливи. Главен инспектор Пако Ортега бе заловил точно двама от техните хора с куфари, натъпкани с десет милиона евро в банкноти от по 500 евро. Тази катастрофа, твърдяха галисийците, била предизвикана от издънка на адвоката Хулио Лус, който пред заплахата от двайсетгодишна присъда вече пеел като канарче в опит да сключи сделка със съда.

Дон Диего изслуша казаното в ледено мълчание. От всичко на света най-много мразеше да бъде унижаван, а сега трябваше да седи и да слуша лекцията на тези двама пеони от Коруня. Но най-лошото бе, че бяха прави. Провалът тръгваше от Лус. Ако глупакът имаше семейство, вече всички щяха да са платили по най-болезнен начин за измяната на предателя. Но галисийците не бяха свършили.