Кобрата

Хеликоптерът излетя вертикално. Голямата надуваема лодка с твърд корпус на капитан Чадуик и двата по-малки атакуващи зодиака бяха вече на вода, така че когато „Литъл Бърд“ се устреми напред, те го последваха към скрития зад хоризонта товарен кораб. На кърмата на голямата НБЛ заедно с двамата специалисти по претърсване и човека с кокер шпаньола седеше Кал Декстър, стиснал здраво войнишката торба. Морето бе като тепсия и малката флотилия летеше с 40 възела.

Хеликоптерът, естествено, стигна „Мария Линда“ първи, прелетя покрай мостика, за да покаже на капитана надписа „US Navy“ и историята с недвусмислено насочената снайперска карабина се повтори за пореден път. По мегафона прозвуча заповед да спрат двигателите и капитанът се подчини.

Знаеше обаче какво трябва да направи. Кимна на помощника си и той се опита да изпрати предупредителното съобщение до слушащия оператор на Картела. Но нищо не работеше. Опита и мобилния телефон с предварително готовото текстово съобщение, после изпробва лаптопа и накрая — в пълно отчаяние — опита най-старомодното обаждане по радиостанцията. Високо над тях, напълно невидим, „Мишел“ заглушаваше всичко. И тогава капитанът видя носещите се на скорост атакуващи надуваеми лодки.

„Тюлените“ се прехвърлиха през борда и екипажът побърза да вдигне ръце. Капитанът, разбира се, протестира, а капитан Чадуик се държа много официално, но вежливо.

Екипажът има време да види на борда екипа по претърсване и водача с кокера, а после им нахлузиха черните качулки и ги избутаха на кърмата.

Капитанът отлично знаеше какво пренася и се молеше нападателите да не го намерят. Докато тръпнеше в очакване, се питаше колко ли години от живота си ще прекара в затвора на янките. Намираха се в международни води, правилата бяха на страната на американците, а най-близката суша бе Панама, чиито власти щяха да сътрудничат на Вашингтон и щяха да ги екстрадират на север през ужасната граница. Всички служители на Картела, от най-високопоставения до най-ниския по ранг, изпитваха панически ужас от мисълта за екстрадиция в Съединените щати. Това означаваше дълга присъда без никакъв шанс за лесно освобождаване след даване на подкуп.

Онова, което капитанът не видя, бе един по-възрастен и малко по-схванат в движенията си човек, който се качи на борда с тежка торба в ръце.

Благодарение на признанието на Хуан Кортес Декстър знаеше какво точно да търси и къде се намира то. И докато останалите участници в операцията се преструваха, че претърсват „Мария Линда“ сантиметър по сантиметър, Декстър отиде направо в каютата на капитана.

Койката беше завинтена за стената с четири месингови винта. Главите им бяха зацапани с мръсотия, която подсказваше, че не са били използвани отдавна. Декстър избърса мръсотията и ги разви, свали леглото и огледа стената. Екипажът можеше и щеше да свърши тази работа само час преди предаването на каргото.

Стоманата на корпуса изглеждаше недокосвана. Декстър плъзна ръка надолу за ключалката, напипа я и я завъртя. Разнесе се тихо щракване и стоманеният панел се разхлаби. Но през пролуките не нахлу морска вода. На това място корпусът бе двоен. Декстър внимателно отмести панела и видя под него балите.

Знаеше, че кухината се простира наляво и надясно от отвора, но също така нагоре и надолу. Балите бяха оформени като блокчета за стена и бяха само двайсетина сантиметра, защото такава бе дълбочината на пространството. Натрупани една върху друга, те създаваха впечатление за стена. Всяко блокче съдържаше 20 брикета, запечатани заедно с няколко слоя подсилено полиетиленово платно, опаковано в чувал от юта, пристегнат кръстосано с канап за по-лесно носене. Пресметна, че става дума за два тона колумбийско пуро, т. е. над сто милиона долара при разреждане 6:1 и по надутите цени на дребно в Щатите.

Много внимателно Декстър започна да разопакова едно от блокчетата. Както бе очаквал, всяко опаковано в полиетилен блокче имаше код — номер на партидата.

Той върна брикетите на местата им и ги пристегна така, както бяха изглеждали. Плъзна железния капак на мястото му и щракна ключалката.

Последната му задача бе да монтира койката и да я пристегне с винтовете. Дори възстанови „замърсяването“ с прах и грес по главите им. Накрая разхвърля каютата по начина, по който би изглеждала, ако е била неуспешно претърсвана, и се качи горе.

Понеже колумбийците бяха с качулки, „тюлените“ бяха свалили маските си. Капитан Чадуик погледна Декстър и повдигна въпросително вежда. Декстър кимна, прехвърли се през борда в НБЛ и си сложи маската. „Тюлените“ направиха същото. Качулките и белезниците на екипажа бяха свалени.

Чадуик не говореше испански, но един от бойците му беше латино. С негова помощ командирът на „тюлените“ се извини учтиво на капитана на „Мария Линда“:

— Очевидно сме били информирани неправилно, капитане. Моля, приемете извиненията на американския флот. Свободни сте да продължите. Приятно плаване.