Кобрата

— И двамата даваме ужасно много пари за борба с наркотиците. Всичките ми експерти са единодушни, че пълното унищожение е невъзможно. Да, залавяме пратки, хващаме контрабандисти и гангстери, хвърляме ги в затвора задълго. И толкова… Нищо не се променя. Наркотиците продължават да ни наводняват. На местата на затворниците се появяват доброволци. А апетитът на хората расте.

— И все пак, ако моят човек каже, че може да се направи, ще застане ли Великобритания до нас?

Няма политик, който да харесва удари под пояса, дори нанесени от приятел. Та ако ще този приятел да е президентът на САЩ. Министър-председателят реши да отложи вземането на окончателно решение.

— Трябва да има реален план. Подкрепен финансово.

— Ако преценим, че ще действаме, план ще има. Както и средства. Онова, което ще ми е нужно, са вашите специални сили. Агенциите ви за борба с престъпността. Опитът ви в разузнаването.

— Ще трябва да се консултирам със съответните хора — каза премиерът.

— Добре — съгласи се президентът. — Аз пък ще те уведомя какво е казал моят човек и дали ще има развитие.

Четиримата се приготвиха да си лягат. На сутринта щяха да посетят службата в местната норманска църква. Цяла нощ охраната щеше да патрулира, да наблюдава, да проверява, да оглежда и пак да проверява. Хората бяха въоръжени и защитени със специално облекло, носеха очила за нощно виждане, бяха екипирани с инфрачервени скенери, датчици на движение и детектори на човешка топлина. Щеше да е много нездравословно за всяко живо същество, решило да влезе точно сега в охранявания периметър. Дори специално докараните американски лимузини щяха да останат под наблюдение и никой нямаше да може да се доближи до тях.

Американската двойка — както се полагаше на всички държавни глави — щеше да се усамоти в стаята на Лий, носеща името на филантропа, дарил на нацията Чекърс след пълната му реставрация през 1917 година. В спалнята все още се намираше огромното легло с балдахин, датиращо може би не много дипломатично от времето на Джордж III. По време на Втората световна война съветският външен министър Молотов бе спал в него с пистолет под възглавницата. Но тази нощ през 2010 под възглавницата нямаше пистолет.

На двайсетина мили южно от колумбийския пристанищен град Картахена се намира заливът Ураба, чийто бряг е осеян от непроходими маларични затлачени с тропическа растителност блата. Докато „Еър Форс 1“ захождаше за кацане след полета от Лондон, два странни плавателни съда се измъкнаха от практически невидим залив и поеха курс на юг.

Бяха алуминиеви, дълги почти двайсет метра и приличаха на плаващи във водата игли. На кърмата на всеки имаше монтирани един до друг четири извънбордови мотора „Ямаха 200“. В кокаиновата общност ги наричаха „бързоходки“, защото и конструкцията им, и инсталираната на тях мощност имаха една-единствена цел — да оставят зад себе си всеки друг плавателен съд.

Въпреки дължината им на тях беше тясно. Грамадните резервоари за допълнително гориво заемаха почти всичкото свободно място. И все пак всеки от тях превозваше още и по 600 килограма кокаин, разпределен в 10 големи бели пластмасови варела, запечатани херметично, за да се избегне повредата на стоката от морската вода. За по-лесна работа с варелите всеки бе обвит в мрежа от синьо полиетиленово влакно.

Екипажите — от по четирима души — клечаха неудобно между варелите и резервоарите. Но пък те не бяха тук, за да им е удобно. По един на лодка беше кормчията — изключително опитен моряк, способен да маневрира с бързоходката при скорост от 40 възела и готов да изтръгне от нея максималната възможна скорост от 60 — стига условията в морето да позволяват това, — ако някой помисли да ги преследва. Останалите трима бяха „мускули“ и по техния стандарт щяха да получат цяло състояние за 72 часа неудобство и риск. В действителност общото възнаграждение на четиримата бе нищожна част от процента на цената на онова, което се пренасяше в двайсетте варела.

След като напуснаха плитчините, капитаните поеха в дългото плаване из спокойното море с 40 възела. Дестинацията им бе точка в океана на 70 морски мили от Колон, Панама. Там имаха среща с товарния кораб „Вирген де Валме“, който щеше да заходи западно от Карибите в посока към Панамския канал.

Бързоходките трябваше да изминат 300 морски мили до мястото на срещата и дори с 40 възела това означаваше, че е невъзможно да стигнат преди изгрев-слънце. Така че следващия ден щяха да прекарат в дрейф, тоест да подскачат под сини покривала по вълните в изпепеляващата жега в очакване да падне нощта. Тогава можеха да продължат и да извършат прехвърлянето на каргото към полунощ. Това бе крайният срок…