Кобрата

Товарният кораб ги очакваше: показваше правилната последователност от бордови светлини в очакваната подредба. Идентификацията завърши с размяната на извикани в тъмнината предварително договорени безсмислено звучащи изречения. Едва тогава бързоходките се приближиха и спряха успоредно на борда. Силни ръце бързо издърпаха двайсетте варела нагоре в тъмнината. Последваха ги празните резервоари за гориво, които след малко бяха спуснати обратно пълни догоре. След няколко разменени на испански прощални фрази „Вирген де Валме“ продължи към Колон, а бързоходките обърнаха към дома. Очакваше ги още един ден невидимо подскачане по вълните, но още преди зората на третия ден, някакви си 60 часа след потеглянето си, те щяха да се скрият в мангровите блата.

Всеки член на екипажа щеше да получи по 5000 Долара, а всеки капитан — по 10000 долара и това за тях бе царско възнаграждение. Но онова, което бяха пренесли, щеше да се продаде на крайните клиенти в Щатите за около 84 милиона долара.

Когато навлезеше в Панамския канал, „Вирген де Валме“ щеше да е един от многото, очакващи реда си, освен ако някой не се спуснеше в скулата под пода на най-долния трюм. Никой не го направи. Беше невъзможно човек да оцелее там без леководолазно оборудване, а екипажът показваше своето оборудване като противопожарно.

След като излезе от Панамския канал в Тихия океан, товарният кораб пое на север. Мина покрай Централна Америка, Мексико и Калифорния. Накрая, пред крайбрежието на Орегон, двайсетте варела бяха изнесени на палубата и скрити под брезентови покривала. „Вирген де Валме“ заобиколи Кейп Флатери в безлунната нощ и се насочи в пролива Хуан де Фука: по документи превозваше бразилско кафе за изтънчените ценители в американската столица на кафето.

Преди корабът да обърне, екипажът разтовари двайсетте варела зад борда, като коригира плаваемостта им с вериги, достатъчно тежки, за да ги спуснат плавно на дъното, на шейсет метра дълбочина. След това капитанът направи едно-единствено обаждане по мобилния си телефон. Дори техниката на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, да слушаше в момента (а беше точно така), изречените думи бяха напълно безобидни и лишени от особен смисъл. Нещо за самотен моряк, който щял да намери приятелката си след няколко часа.

Двайсетте варела бяха маркирани с малки, но ярко оцветени шамандури, които подскачаха в сивата вода на утринта. Точно там ги намериха четиримата мъже на кораба за улов на раци и в това нямаше нищо подозрително, понеже те търсеха точно маркери на кошове за раци. Разбира се, никой не ги видя да изтеглят варелите от дъното. Ако радарът им бе засякъл друг морски съд наблизо, те изобщо нямаше да се приближат до това място. Но джи пи ес позицията на кокаина бе точна до няколко метра, така че те можеха да изберат най-подходящия момент.

От пролива Фука контрабандистите се отправиха в лабиринта от островчета северно от Сиатъл и акостираха на място, където до самия кей стигаше дъсчена пътека. Там ги очакваше камион за превоз на бира. С него варелите щяха да поемат към вътрешността и да станат част от стотиците тонове бира, внасяни ежегодно в Щатите. На всички щеше да бъде платена по сметка предварително договорената сума. Ловците на раци никога нямаше да узнаят името на кораба или на собственика на камиона за бира. Не че се интересуваха.

С достигане на американска земя обаче собствеността върху наркотика се променяше. До този момент той бе принадлежал на Картела и на всички замесени дотук се плащаше от Картела. След натоварването му на камиона за бира собственик ставаше американският „вносител“, който от този момент нататък дължеше на Картела огромна сума, която трябваше да се плати.

Цената бе договорена за 1,2 метрични тона чист кокаин още преди доставката. Дребната риба щеше да плаща по 100 % от стойността на поръчката. Купувачите на едро плащаха 50 %, като дължаха остатъка при доставка. Вносителят щеше да продаде кокаина на чувствителна печалба от натоварването му на камиона до достигането му в човешките ноздри от Спокейн до Милуоки.

Щеше да се наложи да се разплати с няколко йерархични нива на разпространители и пласьори, които го изолираха от хватката на ФБР или УБН. И всичко щеше да бъде в налични. Но даже след като Картелът получеше дължимите му 50 % от цената на купуване, американският гангстер щеше да разполага с огромна сума, която трябваше да се изпере. И тя щеше да поеме към стотици други незаконни начинания.

А в Америка безброй нови нещастници щяха да бъдат похабени от смятания за безобиден бял прашец.

Пол Деверо установи, че му трябват четири седмици за възложеното му проучване. Джонатан Силвър му се обажда два пъти, но Пол не допусна да го припират. Когато бе готов, отново се срещна в Западното крило с началника на кабинета на президента. Носеше тъничка папка. Той презираше компютрите — за него те бяха връх на несигурността — и помнеше всичко, а когато му се налагаше да общува с по-нискокачествен мозък, подготвяше писмени доклади, написани в сдържан английски стил.