Кобрата

И му върна картичката. Вътре в себе си се отнасяше с насмешка към фрази от рода на „абсолютно надеждни“. Само преди няколко години британски компютърен маниак с лека форма на аутизъм бе пробил всички защити на НАСА и бе проникнал в базите данни на Пентагона като горещ нож в масло. При това с помощта на евтина техника от спалнята си в Северен Лондон. Кобрата знаеше какво означава истинска тайна — трима души могат да опазят тайна само ако двама от тях са мъртви. Номерът беше да влезеш и излезеш, преди лошите да са се усетили.

Седмица след срещата Деверо — Силвър президентът беше в Лондон. Не беше държавно посещение, а следващото по значение — официално. Въпреки това той и Първата дама бяха приети от кралицата в Уиндзорския замък, което опресни старото им и искрено приятелство.

Освен тази среща имаше няколко работни дискусии, на които бе обърнато по-специално внимание на Афганистан, икономиките на двете страни, ЕС, глобалното затопляне и изобщо промяната на климата, и естествено — търговията. Президентът и съпругата му се съгласиха да прекарат уикенда в компанията на премиера в официалната правителствена резиденция — величествено имение, наричано просто Чекърс. Съботната вечер завари двете двойки на кафе след вечерята в Дългата галерия. Камината беше напалена с дебели цепеници и светлината от пламъците на огъня играеше по гърбовете на подвързаните в марокен стари томове.

Дали двама правителствени глави някога ще се сближат като хора и дали между тях ще се развие емпатията на искрено приятелство е абсолютно непредсказуемо. При някои това се случва, при други — не. Историята помни, че Франклин Д. Рузвелт и Уинстън Чърчил, за които не може да се каже, че не са имали различния, са се харесвали. Роналд Рейгън и Маргарет Тачър също били искрени приятели въпреки пропастта, разделяща твърдите убеждения на англичанката и простодушния хумор на калифорниеца.

Между британци и европейци на това ниво рядко се получава нещо повече от официална учтивост, а често дори и до това не се стига. Помни се обаче как веднъж германският канцлер Хелмут Кол довел със себе си съпругата си, която била толкова ослепителна, че Харолд Уилсън, докато слизал по стълбището за вечеря, в рядък за него изблик на хумор съобщил на събралите се съветници: „Е, размяната на съпруги е изключена“.

Харолд Макмилан не можел да понася Шарл дьо Гол (впрочем, чувството било взаимно), но изпитвал бащинска обич към много по-младия Джон Ф. Кенеди. Причината — съвсем незадължително — може да е била общият език.

Предвид пропастта в биографиите на двамата мъже, споделящи топлината на огъня в камината тази есенна вечер, докато сенките навън се издължаваха, а американската Сикрет Сървис патрулираше в имението съвместно с английската САС, сигурно трябваше да се приеме за изненадващо, че за три срещи — една във Вашингтон, една в ООН и сега в Чекърс — между тях се бе създало приятелство на лична основа.

Американецът имаше обременено минало — баща кениец, майка родом от Канзас, детство в Хавай и Индонезия, борба от ранна възраст с расовия фанатизъм. Англичанинът произхождаше от семейство на борсов агент, женен за областен съдия, като малък бе имал детегледачка, а после се бе радвал на образование в двете най-скъпи и престижни училища в страната. Подобна съдба на младини може да се развие до непосредствен чар, маскиращ желязна непоколебимост. При някои това се случва, при други — не.

Привидно двамата имаха много общи неща: и двамата бяха все още под 50-те, бяха женени за красиви съпруги, имаха деца все още далеч от дипломиране в училище, гордееха се с престижно висше образование и бяха прекарали целия си съзнателен живот в политиката. Освен това и двамата бяха сериозно загрижени за климатичните промени, бедността на Третия свят, националната сигурност и тежката орис на онези, които Франц Фанон бе нарекъл „клетниците на света“.

Докато съпругата на министър-председателя показваше на Първата дама някои от най-старите книги в колекцията, президентът прошепна на премиера:

— Намери ли време да прегледаш доклада, който ти дадох?

— Разбира се. Много впечатляващ… и обезпокоителен. При нас проблемът е жесток. Страната ни е най-големият потребител на кокаин в Европа. Преди два месеца АТОП — това са нашите хора, които се занимават с тежката престъпност — ме информира за съпътстващите консумацията на кокаин престъпления. Защо?

Президентът се загледа в огъня. Трябваше внимателно да подбере думите си.

— Имам един човек, който в момента се занимава с осъществимостта на една идея: възможно ли е с помощта на цялата ни технология и поддръжката на специалните ни сили тази индустрия да се унищожи?

Премиерът бе явно озадачен. Изгледа американеца и попита:

— И този човек… стигна ли до някакво заключение?

— Не засега. Но всеки момент трябва да ми съобщи мнението си.

— И ще приемеш ли съвета му?

— Мисля, че да.

— Дори ако прецени, че е изпълнимо?

— Предполагам, че в този случай страната ни ще трябва да приеме предизвикателството.