Кобрата

Пътуваха през нощта, а деня прекарваха, подскачайки по вълните под покривалото, чийто цвят се сливаше със заобикалящото ги море и правеше невъзможно забелязването им отвисоко. След залез екипажът събираше покривалото, сгъваше го и продължаваше по пътя си. Отнема време, но пък носи безопасност. Да бъдат хванати в момент на разпъване на покривалото беше много издайническо. Не можеше да става и дума, че това е риболовен кораб. Каргото се намираше в трюма му — вероятно около тон бял прах, опакован в няколко защитни слоя и балиран, за да се избегне повредата от солта и влагата — и без съмнение се намираше там от момента на натоварването му на някой прогнил пристан някъде из Венесуела.

„Есмералда-Г“ несъмнено се насочваше към Западна Африка, вероятно към наркодържавата Гвинея-Бисау. „Защо — простена наум Менхайър — не е малко по на север, край испанските Канарски острови, португалската Мадейра или Азорските острови?“ Всяка от тези страни можеше да изпрати крайбрежен катер в открито море и да прехванат трафиканта.

Но… корабът си плаваше много, много по на юг, на стотина мили северно от островите Кабо Верде, които не можеха да помогнат по никакъв начин. Защото нямаха оборудване. А нямаше никакъв смисъл да се молят провалилите се държави по брега от Сенегал до Либерия. Те бяха част от проблема, а не неговото решение.

Затова Тим Менхайър се бе обърнал към шестте европейски флотилии и Щатите, но никоя от тях нямаше наблизо фрегата, разрушител или кръстосвач. На „Есмералда-Г“ несъмнено бяха забелязали снимащия ги самолет, щяха да се досетят, че са разкрити, и щяха да зарежат номера с покривалото, за да се доберат колкото може по-бързо до суша. Имаха да изминат само двеста морски мили и дори влачейки се с 10 възела, щяха да се мушнат в мангровите блата по крайбрежието на Гвинея.

Но дори и залавянето насред морето не слагаше край на разочарованията. При друго случайно засичане една френска фрегата бе откликнала на апела му и бе открила на подадените от ОАМЦ координати пренасящ кока търговски кораб на четиристотин мили в открито море. Само че французите се оказаха маниаци на тема юридически тънкости. Според техния закон капитанът на контрабандистите трябваше да бъде изтеглен на буксир до най-близкото „приятелско“ пристанище. То обаче се оказа в друга провалена държава — Гвинея-Конакри.

След това се разбра, че трябва да се транспортира по въздух френски магистрат от Париж на борда на заловения кораб за les formalites. Нещо свързано с правата на човека — les droits de l’homme.

„Droits de mon cul“, ядосал се бе Жан-Луи, колега на Менхайър от френска страна. Дори англичанин можеше да си преведе това като „правата на задника ми“.

Така че търговският кораб бе взет на отговорно пазене, екипажът — задържан, а кокаинът — конфискуван. Само че не изтече и седмица и корабът се измъкна и отплава. На борда му беше целият екипаж, освободен под гаранция от съдия, сменил ръждясалото си пежо за нов мерцедес, а конфискуваните бали се бяха изпарили.

Затова директорът на ОАМЦ въздъхна, заведе нова папка на името на „Есмералда-Г“ и сложи снимката в нея. Ако корабът някога бъдеше засечен отново…. Което едва ли щеше да стане. Прелетелият над него самолет щеше да ги накара да го префасонират като риболовен кораб и да го преименуват, преди пак да излезе в Атлантика. А дори и да излезеше, едва ли пак щеше да се намери удобно летящ наоколо самолет, принадлежащ на европейска флотилия, който да улучи момента, когато покривалото се развява от бриза. Хиляда към едно.

„Това — каза си Менхайър — е големият ми проблем. Нищожни ресурси и никакво наказание за контрабандистите. Дори ако бъдат заловени“.

Седмица по-късно американският президент седеше с директора на Националната сигурност — суперагенцията, обединила тринайсетте основни разузнавателни агенции на САЩ. Директорът изумено изгледа своя върховен главнокомандващ.

— Сериозно ли говорите, господин президент?

— Мисля, че да. Какво ще ме посъветвате?

— Ами… ако искате да се опитате да унищожите кокаиновата индустрия, това означава да се изправите срещу най-злите, най-яростните и най-безжалостните хора на света.

— В такъв случай ни трябва някой по-добър от тях.

— Искате да кажете по-лош, сър?

— Имаме ли такъв човек?

— Хм… хрумва ми едно име или по-скоро една репутация. Бил е години наред шеф на контраразузнаването в ЦРУ. Помогнал е да се постави капан на Олдрич Еймс[3], когато най-сетне му разрешили да го направи. След това оглавил Специални операции. Едва не ликвидирал Осама бен Ладен, при това още преди 11 септември. Освободен е преди две години.

— Освободен?

— Уволнен.

— Защо?

— Твърде безжалостен.

— Към колегите си?

— Не, сър. Мисля, че по отношение на нашите врагове.

— Няма такова нещо. Искам да го върнете обратно. Как се казва?

— Не помня, сър. В Лангли е известен най-вече с прякора си — Кобрата.

2

Търсеният от президента човек се казваше Пол Деверо и когато най-сетне го откриха, беше на молитва. За него молитвата бе изключително важно нещо.