Кобрата

По прищявка на съдбата о-в Фого лежи на почти същата географска широчина от 15° като Барбадос. Така че курсът му също щеше да е 270°, т. е. точно на запад. Имаше точните координати на позицията на целта, както бяха съобщени на американеца преди точно два часа. След четири часа полет на екрана на неговия джи пи ес щяха да се изпишат същите тези координати. След това трябваше да отчете шестте часа плаване, да се спусне ниско и да тръгне на лов с последните си литри гориво. Накрая трябваше да се добере до Бриджтаун, Барбадос, сигурно летейки само на останалите в резервоара изпарения. Елементарно.

Събра малкото си лични вещи, взе си паспорта и малко долари, натъпка всичко в чанта, сложи я в краката си, облегна се и излетя.

Ракетите на РПИ се възпламениха зад него, ускорението го ритна в гърба като магаре, но той удържа контрола, докато не видя под себе си сините разпенени вълни. После отне малко от тягата и полетя

След няколко минути вече беше на 15-ия паралел и нагласи режима на максимален обсег при минимален разход. Когато набра височината, зададе скоростта и видя как джи пи ес системата започна да отброява изминатите мили.

Между Фого и Барбадос няма нищо интересно. Бразилският ас гледаше къдравите бели високи облаци под себе си. От време на време в пролуките между тях се виждаше тъмната синева на Атлантика.

След около три часа осъзна, че е малко по-назад, отколкото бе очаквал, и по това разбра, че насрещният вятър е по-силен. Когато системата му съобщи, че е на 200 мили зад целта и предполагаемата й позиция, той отне малко от тягата и започна спускане към океана. Искаше да е на 150 метра на 10 мили зад „Хай Шин“.

На 300 метра изравни, намали скоростта и зададе най-икономичен разход на гориво. Скоростта вече не бе важна, сега му трябваше време за търсене, защото морето беше празно, а поради насрещния вятър бе изразходвал повече гориво, отколкото бе очаквал. И тогава видя малък трампер. Беше ляво на борд спрямо него, на шейсет мили от Барбадос. Наклони крило, наведе нос и започна вираж покрай кърмата, за да види името и флага.

На трийсет метра височина и при скорост от 500 км/час видя първо флага. Не го разпозна. В действителност това бе „флаг за удобство“ на Бонеър[27] от Холандските Антили. От палубата го гледаха обърнати нагоре лица. Забеляза струпано карго — дървен материал, после зърна името. „Принс Вилем“. Изглежда, бе холандски кораб, натоварен с трупи за Кюрасао. Издигна се на височина 300 метра и провери оставащото му гориво. Нещата не изглеждаха добре.

Позицията, съобщавана от джи пи ес системата му „Гармин“, почти съвпадаше с нанесената на картата позиция на „Хай Шин“ отпреди шест часа. Само че с изключение на холандеца, изостанал и смаляващ се встрани от него, не се виждаше никакъв друг трампер. От друга страна, не можеше да се изключи възможността корабът да се е отклонил от курса. Нямаше смисъл да пита сигурно гризящия ноктите си в Насау в този момент американец. Реши да рискува и да приеме, че корабът с кокаина е все още пред него, и да продължи по курс 270°. И се оказа прав.

За разлика от реактивния самолет, който на 10000 метра височина бе трябвало да се бори с насрещен вятър, „Хай Шин“ бе намерил попътно течение и се движеше с 12 възела, а не с очакваните 10. Откри го на 30 морски мили от един карибски курорт. Вираж покрай кърмата му показа двете капки — синя и червена — на южнокорейския държавен флаг и новото му име „Морски дух“. И отново на палубата изтичаха дребни фигурки да го проследят.

Майор Мендоса не искаше да избива екипажа. Затова избра да разкъса носа и кърмата на кораба. Изтегли се на разстояние, издигна буканиъра по-високо и реши да заходи към целта странично по широка дъга. Превключи оръдието от „Предпазител“ на „Огън“, направи вираж и спусна носа като за хвърляне на бомби. Нямаше бомби, но оръдието трябваше да свърши същата работа.

В края на 50-те години на миналия век Кралският флот бе поискал нов реактивен морски бомбардировач от нисък клас, който да се грижи за заплахата на някогашните кръстосвачи клас „Свердлов“ на СССР. Нещата стигнаха до търг, а резултатът щеше да се съобрази с предложения проект. „Блекбърн Еъркрафт“ предложи „Буканиър“ и бе направена малка поръчка. Първият полет бе през 1962 година и на самолета се гледаше като на временен заместител. През 1991 година обаче самолетът още бе на въоръжение и го използваха срещу Саддам Хюсеин, само че над суша като подкрепление за Кралските ВВС.

При създаването си компанията „Блекбърн“ едва бе свързвала двата края и в един момент бе стигнала дотам, че да произвежда метални кутии за съхранение на хляб. Така че ретроспективно погледнато „Буканиър“ бе почти гениално творение. Не беше красавец, но бе издръжлив и можеше да се адаптира. А най-важното бе, че беше много надежден, защото двата двигателя „Спей“ просто не се повреждаха.