Кобрата

Тревогата вдигна свещеникът на „Света Мария“ на Саут Ройъл Стрийт. Беше сигурен, че неговият енориаш е в Александрия, защото беше видял икономката му Мейси да се прибира с пълна с провизии количка. Но господин Деверо беше пропуснал две проповеди, което не бе правил никога. Така че след утринната служба свещеникът извървя късото разстояние до елегантната стара къща на ъгъла на Саут Лий и Саут Феърфакс.

За негова изненада вратичката в оградата около градината, макар да изглеждаше както винаги добре затворена, се отвори след леко бутване. Това вече бе странно. Г-н Деверо имаше навика първо да се осведомява кой го търси по интеркома и едва след това да натиска бутона, за да отвори.

Свещеникът тръгна по застланата с розови плочи пътека. Входната врата също беше отворена. Той надникна предпазливо вътре и се прекръсти, като видя Мейси — тя никога не бе направила никому нищо лошо, — просната на теракотените плочки в коридора с малка дупка от куршум в сърцето.

Посегна да извади мобилния си телефон и да се обади на 911 за помощ, но видя, че и вратата на кабинета е открехната. Вече треперещ от страх надникна.

Пол Деверо седеше зад бюрото в креслото си с опори за ръцете. Високата облегалка продължаваше да поддържа гърдите и главата му. Главата му всъщност беше отметната назад, а безжизнените му очи с лека изненада гледаха към тавана. По-късно съдебният патолог щеше да установи, че причината за смъртта са двете близко разположени рани в гърдите и най-вече онази в челото — явен белег, че работата е на професионалист.

Никой в Александрия, Вирджиния, така и не разбра защо. Когато научи от вечерната емисия новини по телевизията в дома си в Ню Джързи, Кал Декстър разбра. Нямаше нищо лично в случилото се, разбира се. Просто никой не можеше да се отнася с Дона по този начин.

Интервю с Фредерик Форсайт за „Кобрата“

„Има два начина да свършиш работата — ми каза някога шефът на бюро в новинарска агенция. — Може да не ти пука и да оплескаш нещата, но може и да се потрудиш и да се справиш както трябва. В моя офис се справяме.

Беше добър журналист и ме научи на много неща. Дори когато от чуждестранен кореспондент станах писател, не забравих този урок. Макар да става дума за измислица, опитвам се да си върша работата добре.

Както и да е… В наше време читателите са виждали какво ли не и са пътували къде ли не. Да не забравяме за съществуването на интернет. Ако искат да те проверят, могат да го направят. Следователно, ако става дума за непроверими неща, можеш да си измисляш на воля, но ако могат да се проверят — трябва да са верни. Поради тази причина обикалям, вниквам, интересувам се, разпитвам и разговарям на най-различни места, докато не се уверя абсолютно, че и най-дребният детайл, който описвам, е такъв, какъвто наистина е.

Това налага посещаването на странни места. За „Кобрата“ — едно гмурване надълбоко в мрачния свят на кокаина, контрабандистите, бреговите охранители, полицаите и гангстерите — има такива задължителни места, които трябва да видиш с очите си: Централата на УБН във Вашингтон, задните улички на Богота, кръчмите по кейовете на Картахена. Но колкото повече навлизах в темата, толкова по-ясно изпъкваше едно име — Гвинея-Бисау.

Някогашната португалска западноафриканска колония Гвинея-Бисау преживя 18 години на война за независимост и почти още толкова на гражданска, които оставиха след себе си унищожение и разруха. И нищо не се е променило оттогава. А кокаиновите картели откриха в това място идеалната разтоварна точка за кокаина по пътя му от Южна Америка към Европа. Настаниха се там, започнаха да плащат на всеки по-високопоставен държавен служител и невъзмутимо се заловиха да прехвърлят тонове „пуро“ от Колумбия в Европа. Трябваше да видя това с очите си, така че заминах за Гвинея-Бисау, като се представих за човек, който изучава навиците на птиците (местните блата и тресавища са място за зимуване на европейските водоплаващи птици).

Не беше моя вината, че кацнах там по средата на поредния държавен преврат. Той бил започнал още докато съм летял от Лисабон за Бисау. Когато пристигнах, местният ми контакт се чудеше какво да прави, но показа дипломатическия си пропуск и това ми спести формалностите по влизането в страната. Впрочем беше два през нощта и бях плувнал в пот.

— Закъде сме се разбързали? — поинтересувах се, докато той пришпорваше джипа по осеяното с дупки шосе към града.

— Погледни зад нас — отвърна той.

Хоризонтът в огледалото за обратно виждане беше осветен от фарове на коли. Настръхналата за отмъщение армия също се бе насочила към града. В осем и половина предната вечер някой сложил кофа семтекс под военния министър. После трябвало да го изстъргват от тавана. Армията обвинявала за това президента — различни племена и отколешни вражди. Така че сега идвали за разплата.