Кобрата

Деветима от дошлите бяха видни доброволци, работещи за Администрацията на ветераните — национален орган, поставил си за цел грижата за благосъстоянието на онези, които са носили униформата на който и да било род американски въоръжени сили.

Деветте години, предхождащи 2010, бяха дали на света голям брой мъже и жени, завърнали се ранени или травматизирани от Ирак и Афганистан.

Като върховен главнокомандващ президентът изказваше своята благодарност за онова, което деветимата от АВ бяха успели да сторят. Израз на тази благодарност бе поканата до тези достойни мъже и съпругите им да вечерят в компанията му там, където някога бе се бе хранил Ейбрахам Линкълн. Вече бяха приключили с обиколката из апартаментите със самата Първа дама в ролята на екскурзовод. Сега седяха под зоркия поглед на салонния управител в очакване да бъде поднесена супата. И затова бе малко притеснително, когато сервитьорката се разплака.

Не издаде звук, но ръцете й се разтрепериха. Масата беше кръгла и Първата дама се намираше откъм далечната страна. Тя вдигна поглед от чинията на госта, когото обслужваха в момента, и видя сълзите, стичащи се по бузите на възрастната жена.

Салонният управител, който не пропускаше нищо, което би могло по някакъв начин да подразни президента, проследи погледа й и без да проговори, тръгна бързо да заобикаля масата. Кимна настойчиво на най-близкия сервитьор да вземе супника, преди да е станало невъобразимото, и внимателно, но с твърда ръка поведе жената покрай масата и към вратата за кухнята. Щом двамата излязоха, Първата дама попи деликатно устните си, извини се шепнешком на генерала от запаса, който седеше вляво от нея, и ги последва.

Жената седеше на един стол в помещението пред кухнята, раменете й се тресяха и не спираше да повтаря:

— Съжалявам… страшно съжалявам…

Изражението на салонния управител издаваше, че не е в настроение да прощава. Недопустимо е да си изпуснеш нервите пред държавния глава.

Първата дама му направи знак да се върне при гостите, след това се наведе над ридаещата жена, която попиваше сълзите си с края на сервитьорската си престилчица и не спираше да се извинява.

След няколко тихи подпитвания Мейбъл обясни причината за необичайното си прегрешение. Полицията бе намерила тялото на единствения й внук — била го отгледала след смъртта на баща му в руините на Световния търговски център преди девет години, тогава детето било само на шест.

Бяха й обяснили причината за смъртта, както бе установена от патолога, и я бяха информирали, че трупът е в моргата и може да го вземе.

И така Първата дама на Съединените щати и една възрастна сервитьорка, и двете произлезли от робите, седяха една до друга и се утешаваха взаимно, докато на метри от тях дейците на АВ водеха скован разговор на супа с кротони.

Нищо повече не се каза по време на вечерята и едва два часа по-късно, докато събличаше фрака си в частния апартамент, президентът зададе очевидния въпрос.

Пет часа по-късно, в почти пълния мрак на спалнята, нарушаван само от слабата светлина от сиянието над Вашингтон, която се процеждаше през непробиваемото стъкло и намираше път през процепа на пердето, Първата дама усети, че съпругът й не спи.

Президентът бе отгледан най-вече от баба си, така че връзката между внук и баба му беше позната и за него бе много важна. И макар по природа да беше ранобуден и да имаше навика да прави енергична утринна гимнастика, този път не успя да заспи. Лежеше в мрака и мислеше.

Вече бе решил, че петнайсетгодишното момче, което и да бе то, няма да свърши в гроб за просяци, а по по-достоен за човешко същество начин в прилично гробище. Но бе заинтригуван как подобна смърт е споходила младеж, израсъл в може би бедно, но свястно семейство.

Така че малко след три сутринта той измъкна дългите си тънки крака изпод завивката и посегна за халата си.

— Къде отиваш? — попита сънено Първата дама.

— Ей сега идвам — отговори той, завърза колана на халата и тръгна към дневната.

Реакцията последва само две секунди след като вдигна слушалката. Дори да беше изморена в този час на денонощието, когато човешкият организъм е в най-ниската точка от цикъла си, операторката с нищо не го издаде. Гласът й беше жизнен и бодър.

— Да, господин президент?

Индикаторът на таблото пред нея й казваше кой се обажда. Дори след две години живот в тази забележителна сграда мъжът от Чикаго трябваше да си напомня, че може да има всичко, което пожелае, по всяко време на деня или нощта, стига само да го поиска.

— Събуди, ако обичаш, директора на УБН[1] в дома му или където и да се намира — каза той.

Операторката не се изненада. Когато си Шефа, дори да ти се прииска да размениш няколко любезни приказки с президента на Монголия, това може да се уреди.

— Веднага — отвърна младата жена в стаята за свръзка и бързо въведе нещо на компютъра пред себе си. Електронните схеми свършиха работата си мигновено и на екрана се изписа десетцифреният частен телефонен номер в елегантен дом в Джорджтаун. Операторката направи връзката и зачака. На десетото позвъняване се чу сънен глас.