Кобрата

— Търси ви президентът, сър — каза тя и сънливостта на висшия държавен служител на средна възраст мигновено изчезна. Операторката прехвърли шефа на онова, което официално бе известно като Управление за борба с наркотиците, към линията в стаята на горния етаж. Не остана да слуша. Индикаторът щеше да й покаже кога разговорът е свършил, за да изключи.

— Съжалявам, че те безпокоя в този час — започна президентът и веднага получи уверение, че не може да става дума за никакво безпокойство. — Имам нужда от информация… може би съвет. Би ли дошъл в девет часа при мен в Западното крило с каквото си успял да намериш?

Въпросът беше само от учтивост. Президентите издават заповеди. Директорът на УБН щеше да е в Овалния кабинет точно в девет. Президентът затвори и се върна в леглото. И най-сетне заспа.

Но в елегантната тухлена къща някъде из Джорджтаун светлините в спалнята не угаснаха и вместо това директорът риторично попита нищо неразбиращата си жена с ролки за къдрене в косата какво по дяволите означава всичко това. Когато бъдат събудени в три сутринта лично от Върховния, висшите служители в администрацията нямат друг избор, освен да предположат, че е станала някаква издънка. Голяма при това. Така че директорът изобщо не се върна в леглото си, а слезе в кухнята да си направи кафе и да започне да се безпокои за най-лошите варианти.

От другата страна на Атлантика се развиделяваше. В неприветливото, сиво и разкъсвано от дъжда море северно от германското пристанище Куксхавен на борда на търговския кораб „Сан Кристобал“ се качи лоцман. На руля застана шкиперът, капитан Хосе-Мария Варгас, а лоцманът до него тихо го напътстваше. Говореха на английски — общоприетия език във въздуха и морето. „Сан Кристобал“ завъртя нос и навлезе в едно от външните трасета в естуара на Елба. След шейсет мили щеше да стигне Хамбург — най-олямото речно пристанище на Европа.

Трийсет хиляди тонният „Сан Кристобал“ бе търговски кораб с общо предназначение, плаващ под панамски флаг. Пред мостика, откъдето двамата мъже се взираха в мрака, за да различат маркиращите канала шамандури, имаше редици стоманени контейнери.

Под палубата, на която се намираха, имаше осем нива, а над нея — четири. По дължина имаше място за 14 редици, като се започнеше от носа и се стигнеше до мостика, а ширината бе достатъчна, за да поеме по осем контейнера от борд до борд.

В документите съвсем правилно бе вписано, че корабът е тръгнал от Маракаибо, Венесуела, после е продължил на изток, за да добави към каргото си още осемдесет контейнера банани в Парамарибо — столица и единствено пристанище на Суринам. Онова, което документите не казваха, бе, че един от тези последни контейнери е по-специален, понеже съдържаше и друга стока освен бананите.

Допълнителното карго бе докарано със стар товарен самолет „Трансол“, купен втора ръка някъде в Южна Африка, излетял от отдалечена хасиенда в Северна Колумбия и прелетял над Венесуела и Гаяна, за да кацне в също така уединена бананова плантация в Суринам.

Товарът в стария самолет бе струпан „тухла“ по „тухла“ в най-задния край на един от стоманените контейнери. Тухлите бяха подредени плътно от стена до стена и от пода до тавана. Когато се получиха седем слоя в дълбочина, отделението бе запечатано със заварена фалшива задна стена, която после бе шлайфана и боядисана така, че да не се отличава от останалите. Едва след това идваше ред на твърдите, висящи на куки още неузрели, охладени, но не замразени банани, за да издържат дългото плаване до Европа.

Мощни товарни платформи бяха ръмжали през джунглата, за да докарат стоката за експортиране до брега, където „Сан Кристобал“ я бе приел на борда си, за да попълни празните места, а след това бе отплавал за Европа.

Капитан Варгас, честен до мозъка на костите си моряк, който нямаше представа за естеството на допълнителното карго, което бе приел, беше идвал в Хамбург и преди, но винаги се удивляваше на размера и ефективността на града. Старото ханзейско пристанище сякаш бе не един, а два отделни града. Единият бе самият град, където хората живееха по протежение на двата плавателни канала Външен и Вътрешен Алстер, а другият бе разпрострелият се във всички посоки пристанищен град, дом на най-голямото в Европа съоръжение за обработка на контейнери.

Годишно тук акостираха 13000 кораба, на които се товареха и от които се разтоварваха 140 милиона тона товари; а имаше място за 320 котвени стоянки. Самото пристанище за контейнери разполагаше с четири терминала и „Сан Кристобал“ бе насочен към Алтенвердер.

Търговският кораб минаваше бавно — само с пет възела — покрай Харбург. Градът на западния бряг постепенно се събуждаше. Донесоха им силно колумбийско кафе. Лоцманът вдъхна аромата му и кимна одобрително. Дъждът бе спрял, слънцето се мъчеше да пробие облаците, екипажът с нетърпение чакаше да слезе в отпуск на брега.

Малко преди пладне „Сан Кристобал“ се швартова в отредената му стоянка и без никакво забавяне един от петнайсетте подемни крана на Алтенвердер започна да пренася до кея контейнерите от палубата.