Кобрата

— Разполагам с имената на няколко кораба — обясни Декстър, — всъщност доста повече, цели седемдесет и осем. Трябва да знам всичко за тях. Колко са големи, какво пренасят, кой е собственикът им — ако е възможно, защото може да е фиктивна компания. Трябват ми и транспортните им агенти, текущият им чартър и — най-важно от всичко — местонахождението им в момента. Опитай да се представиш за транспортна компания или поне виртуална такава, която разполага с карго за спешно транспортиране. Поинтересувай се с кой транспортен агент да се свържеш. Щом проследиш някой от корабите, се отказваш под някакъв претекст: неподходящ тонаж, неподходящо място, невъзможност за незабавно наемане — каквото и да е. Само ми кажи къде се намират и как изглеждат.

— Мога да направя нещо по-добро — увери го щастливият Бишоп. — Вероятно ще мога да ти дам снимка на всеки кораб.

— Снимка отвисоко?

— Отвисоко… това отгоре ли означава?

— Аха.

— Това не е ъгълът, под който обикновено се изобразяват корабите.

— Пробвай все пак. И се съсредоточи върху установените маршрути между Западните и Южните Кариби и пристанищата в Щатите и Европа.

През следващите два дни Джереми Бишоп не откъсна поглед от екраните, в резултат на което откри 12 от корабите в списъка на Хуан Кортес и предаде на Декстър установеното до момента. Всички кораби се намираха в Карибския басейн и или го напускаха, или навлизаха в него.

Декстър знаеше, че някои от интересуващите го кораби никога няма да излязат в никакъв списък на търговското мореплаване. Това бяха очукани стари рибарски шхуни или трампери под тонажа, който интересуваше търговските кораби. Намирането на корабите именно в тези две категории бе трудната, но критично важна задача.

Големите търговски кораби можеха да бъдат оставени на митниците. Напълно възможно бе те да вземат товари кокаин в открито море, като не бе изключено и да се освобождават от него по същия начин. Но те нямаше да се изплъзнат, ако специално обучените кучета надушеха следи от кокаин в тайните скривалища на бордовете им, което вероятно щеше да се случи.

Корабите, довели до отчаяние Тим Менхайър и неговите аналитици в Лисабон, бяха по-дребните контрабандисти, измъкващи се от скритите в гъста растителност устия и хвърлящи котва на дървените кейове по западноафриканското крайбрежие. Оказа се, че 25 от корабите в списъка на Кортес са регистрирани в „Лойдс“. Останалите обаче бяха „под радара“.

— И все пак изваждането от обращение на 25 кораба щеше да отвори голяма пробойна в транспортния резерв на Картела. Но все още не. Кобрата не беше готов.

TR-1 обаче вече бяха готови.

Майорът от бразилските военновъздушни сили Жoao Мендоса кацна на „Хийтроу“ в началото на май. Кал Декстър го посрещна на митническия контрол, Терминал 3. Разпознаването не бе проблем — Кал бе запомнил лицето на бившия летец изтребител.

Майор Мендоса бе резултат на дълго и изчерпателно търсене, проведено преди половин година. В един момент Декстър бе на обяд в Лондон с бившия началник-щаб на Кралските военновъздушни сили, който сериозно се замисли над зададения му основен въпрос.

— Не мисля — каза накрая. — Просто ей така? Изневиделица? Без предупреждение? Според мен на нашите няма да им допадне особено. Ще имат проблем със съвестта. Не мисля, че мога да ви препоръчам някого.

Подобен отговор Декстър вече бе получил от един генерал-лейтенант от запаса на американските ВВС, който бе летял на „F-15 Орел“ по време на Първата война в Залива.

— Но имайте предвид — подхвърли на раздяла англичанинът, — че има едни военновъздушни сили, чиито пилоти ще свалят в небето контрабандист на кокаин, без да им мигне окото. Бразилските.

Декстър бе проучил общността на бразилските пилоти от запаса в Сао Пауло и се бе натъкнал на Жоао Мендоса. Мендоса беше 45-годишен и бе летял на „F5E Тигър“, преди да излезе в запас, за да помогне на бизнеса на застаряващия си баща. Но усилията му се бяха оказали напразни — икономическата криза, развихрила се през 2009 година, бе помела компанията.

Липсата на търсени на пазара умения бе накарала Жоао Мендоса да приеме работа в офис и да съжали за решението си да престане да пилотира. Освен това той още страдаше за по-младия си брат, когото сам бе отгледал след смъртта на майка им и поради дългия работен ден на баща им. Докато пилотът бе живял в базата си на север, младежът бе попаднал в лоша компания и бе умрял от свръхдоза. Жоао не бе забравил това и в никакъв случай не се бе примирил с него. А и предложеното му заплащане бе фантастично.

Декстър взе кола под наем и откара бразилеца на север към равнините край Северно море, които през Втората световна война бяха особено подходящи за бази на бомбардировачи поради липсата на хълмове и близостта до източния бряг. Скамптън бе една от тези бази. По време на Студената война тук бе домът на поне част от ескадрилата V-форс, пренасяща атомните бомби на Великобритания.