Кобрата

Осемте бали бяха карго, разтоварено преди месец с пълното съгласие на пристанищните власти в Конакри, столицата на другата Гвинея, от по-голям товарен кораб, дошъл от Венесуела. От тропическа Африка каргото бе извозено с камиони на север, беше прекосило саваната и бе преминало през нажежените пясъци на Сахара. Пътуването бе непосилно за обикновен шофьор, но коравите типове, които шофираха тези автовлакове, бяха свикнали на всякакви несгоди.

Те прекарваха огромни платформи и ТИР-ове час след час и ден след ден по осеяни с дупки пътища и по пясъчни коловози. На всяка граница и митница имаше протегнати за пари ръце и спуснати бариери, които се вдигаха едва когато подкупните служители извръщаха поглед, та задните им джобове да се издуят от навити на рула едри банкноти в евро.

Отне цял месец, но с всеки метър приближаване към Европа стойността на всеки килограм в осемте бали нарастваше все по-близко до астрономическите цени по улиците. И в крайна сметка автовлаковете спряха със скърцане на спирачките до прашна крайпътна закусвалня в покрайнините на големия град, който беше истинската им дестинация.

По-малки камиони и стари пикапи поеха балите и ги откараха до шумно рибарско селище, състоящо се от няколко сгушени една в друга кирпичени къщи на брега на море, в което рибата почти бе изчезнала и където край порутен кей чакаше трампер като „Сиди Абас“.

Беше април. Трамперът щеше да потегли по последната отсечка на дългия път до калабрийското пристанище Джоя, намиращо се изцяло под контрола на ндрангета. В тази точка собствеността щеше да се смени. Алфредо Суарес в далечната Богота щеше да е свършил работата си и оттук нататък самобитното „почтено общество“ щеше да поеме нещата. Дългът от 50 % щеше да се изплати, а огромната печалба щеше да се изпере през италианската версия на „Банко Гузман“.

От Джоя, само на няколко километра от офиса на държавния прокурор в столицата Реджо ди Калабрия, осемте бали, разпределени вече на много по-малки пакети, щяха да поемат на север към италианската столица на кокаина Милано.

Но капитанът на „Сиди Абас“ нито знаеше това, нито се интересуваше. Той просто бе много доволен, когато подмина мола на Джоя и неспокойното море се намести между кърмата и пристанището. Нови четири тона кокаин бяха стигнали до Европа и на хиляди мили оттук Дона щеше да е много доволен.

В своя удобен, но самотен затвор Хуан Кортес бе изгледал записа неколкократно и се разплакваше всеки път, щом видеше измъчените лица на жена си и сина си. Копнееше да ги зърне отново, да прегърне сина си, да си легне при Ирина. Но знаеше, че янкито е прав — нямаше начин да се върне там. Дори да откажеше да сътрудничи и да им изпратеше само съобщение, че е жив, това щеше да означава подписване на смъртната им присъда… или още по-лошо.

Така че когато Кал Декстър дойде, заварчикът се огласи.

— Само че имам условия — добави. — Ще си спомня кои са корабите, когато целуна жена си и прегърна сина си. Дотогава няма да кажа нито дума.

Декстър се усмихна.

— Не съм искал нищо друго. Сега обаче ни чака работа.

Дойде специалист по звукозапис и направиха запис. Технологията не беше нова, но и Кал Декстър не бе новак, както понякога се шегуваше. Предпочиташе стария „Пърлкордър“ — малък, надежден и с толкова миниатюрен микрофон, че можеше да бъде скрит почти навсякъде. Направиха и снимки: Кортес с лице към камерата, държащ брой на в-к „Маями Хералд“ с ясно видима дата, после снимаха родилното петно на заварчика на дясното му бедро — петното приличаше на светлорозов гущер. Щом събра нужните му доказателства, Декстър си тръгна.

Джонатан Силвър започваше да губи търпение. Беше поискал отчет за текущото състояние, но Деверо бе проявил вбесяваща уклончивост, въпреки че началникът на кабинета неуморно го бомбардираше с искания.

Иначе официалните органи на реда и закона продължаваха работата си както обикновено. Огромни средства на данъкоплатците бяха заделени за справяне с проблема, но нещата се бяха влошили.

Непрестанно някой някъде биваше залавян и пресата гърмеше с тонове и цени — винаги уличната цена, а не тази по време на транспорта, понеже беше много по-висока.

Но в Третия свят задържаните кораби чудотворно вдигаха котва и изчезваха в морето; обвинените екипажи плащаха гаранциите си и повече никой не ги виждаше; а най-лошо от всичко — конфискуваният кокаин се „изпаряваше“ необяснимо още в охраняваните складове и търговията продължаваше с пълна сила. На обезсърчените „пчелички“ в УБН им се струваше, че всички са подкупени. Тъкмо това беше същността в оплакването на Силвър.

Мъжът, който вдигна телефона в дома си в Александрия, докато нацията се подготвяше за великденската ваканция, остана ледено учтив и отказа да отстъпи дори и сантиметър.

— Приех задачата миналия октомври — напомни той. — Казах, че ми трябват девет месеца за подготовка. Когато му дойде времето, нещата ще се променят. Весели празници. — И затвори.

Силвър бе вбесен. Никой не си позволяваше да се държи с него така. Никой… изглежда, с изключение на Кобрата.