Кобрата

— Не бива да го правите, сеньор де Вега. И за да го предотвратя, ще приема поканата ви.

Той я заведе в стар ресторант, където сигурно бяха сервирали храна, когато конквистадорите са идвали тук от именията си в пустошта на Естремадура, за да измолят от краля да ги прати да откриват Новия свят.

Разказа й, че е от Пуерто Рико, че е млад дипломат в ООН и че е решил един ден да стане посланик. Че бил взел три месеца творчески отпуск — със съгласието на шефа на мисията, — за да научи повече за своята истинска любов: испанската класическа школа в изобразителното изкуство в музея „Прадо“, Мадрид.

И това вече направи съвсем естествено да го приеме в леглото си и да се люби с мъж, когото практически не познаваше, макар до този момент да бе познавала по този начин само трима мъже.

Кал Декстър бе корав мъж, но имаше и съвест, така че вероятно би му се сторило прекалено да използва професионален жиголо. Но Кобрата нямаше подобни скрупули. За него нещата опираха до това дали печелиш, или губиш — а да губиш бе просто непоносимо.

Кобрата изпитваше възхищение и страхопочитание към коравосърдечния шпионин Маркус Волф[11], години наред оглавявал източногерманската шпионска мрежа, която била неуловима за западногерманския контрашпионаж. Волф обичал да използва „медения капан“, но го правел по обратен на нормалния начин.

Нормалният начин бил лековерни западняци с високо положение в обществото да се оплетат с изумително красиви момичета на повикване, да ги снимат в компрометиращи ситуации и впоследствие да ги изнудват със снимките. Волф използвал красиви съблазнители, но не за гей дипломати (макар да не би се погнусил да прави и това), а за отрудените, забравени от любовта стари моми, често вземани за секретарки от високопоставени западногерманци.

Фактът, че когато били разкривани като върховни наивнички и когато научавали за неизчислимите щети, нанесени от изнасянето на секретни документи и предаването им на техните любовници, те свършвали живота си в бедност и немилост, ако не и зад решетките, изобщо не притеснявал Маркус Волф. Той играел Голямата игра, за да печели — и печелел.

Дори след колапса на Източна Германия съдът в Западна Германия трябвало да оправдае Волф, понеже той не бил предал своята страна. Така че докато други шпиони свършили в затвора, той се наслаждавал безметежно на пенсията си, докато не починал от старост. В деня, в който научи тази новина, Пол Деверо свали наум шапка пред него и каза пак наум молитва в памет на заклетия атеист Волар. Така че не бе имал никакви угризения да прати в Мадрид красивия жиголо Доминго де Вега.

Хуан Кортес се измъкваше от прегръдката на съня на бавни стъпки и когато отвори очи, през първите няколко секунди мислеше, че е попаднал в рая. В действителност се намираше в стая, каквато не бе виждал никога. Беше голяма — също като двойното легло, в което лежеше, — стените бяха в пастелен цвят, а щорите спуснати, макар да се виждаше, че навън грее слънце. Всъщност беше във ВИП апартамента на офицерския клуб към ВВБ „Хоумстед“ във Флорида.

Докато мъглата в съзнанието му бавно се вдигаше, той забеляза хавлия, преметната през облегалката на стол до леглото. Стъпи с омекналите си крака на пода, осъзна, че е чисто гол, и облече хавлията. На масичката до леглото имаше телефон. Той вдигна слушалката, изграчи в нея „ало“, но никой не му отговори.

Отиде до прозорците, дръпна щората и надникна навън. Видя грижливо поддържана морава и пилон, на който се вееше американското знаме. Не, не беше в рая — за него по-скоро бе обратното. Бе отвлечен и се намираше в ръцете на американците.

Бе чувал ужасни разкази за откарване в самолети без опознавателни знаци в чужди земи, за изтезания в Близкия изток и Централна Азия, за години, прекарани в Гуантанамо.

Макар никой да не му бе отговорил по телефона, явно някой беше регистрирал събуждането му, защото вратата се отвори и влезе стюард с бяло сако и поднос. На подноса имаше храна — добра храна, — а Хуан Кортес не бе хапвал, откакто бе изял пакетирания си обяд в дока на Сандовал преди цели 72 часа. Разбира се, той не знаеше, че са минали три дни.

Стюардът остави подноса на масичката, усмихна се и му посочи банята. Хуан надникна в нея. Мраморна баня за римски император, каквито бе виждал по телевизията. Стюардът му обясни с жест, че всичко е изцяло на негово разположение — душ, тоалетна, комплект за бръснене, всичко. После излезе.

Заварчикът изгледа шунката с яйца, сока, препечените филийки, конфитюра и кафето. Ароматът им напълни устата му със слюнка. Сети се, че сигурно са го държали упоен, може би… отровен. И какво от това? И без това можеха да правят с него каквото ей искат.

Седна и започна да яде. Извика в съзнанието си последния си спомен — как полицаят му каза да слезе от колата, железните ръце около гръдния му кош, задушаващата кърпа, натисната върху носа и устата му, усещането, че пропада в небитието. Нямаше никакви съмнения защо е всичко това. Нали работеше за Картела. Но как бяха разбрали?