Кобрата

— И какво ще видим да се случва?

— Първоначално нищо — невъзмутимо обясни Кобрата.

— А по-късно?

— Скъпи колега, за нищо на света ни искам да ви разваля изненадата.

И прекъсна разговора.

В Западното крило на Белия дом началникът на кабинета на президента установи, че гледа невярващо бръмчащата слушалка в ръката си.

— Затвори ми… — каза невярващо. — Пак ме отряза!

Част 3

Ухапване

10

Съдбата избра британската СВМС да залови първата жертва — въпрос на късмет е да си където трябва когато трябва.

Скоро след като Кобрата откри „ловния сезон“, „Сам“ засече далеч долу в океана тайнствен морски съд, който временно получи условното име „Бродяга 1“. Широкоспектърният ТВ скенер на „Сам“ беше стеснен по време на спускането му на височина 6000 метра, където той все още продължаваше да остава недостъпен за човешките сетива. Изображението на екрана се избистри и уплътни.

„Бродяга 1“ очевидно не беше достатъчно голям за лайнер или регистриран в „Лойдс“ товарен кораб. Беше много по-малък търговски кораб за крайбрежно плаване, но… се намираше далеч от всякакъв бряг. А можеше да е частна яхта или рибарски кораб. Но каквото и да бе, „бродягата“ бе подминал географска дължина 55 градуса и плаваше на изток към Африка. И на всичко отгоре се държеше странно.

Пътуваше през нощта, след което изчезваше. Това можеше да означава само едно — че преди изгрев-слънце спира на дрейф, екипажът хвърля върху корпуса морскосиньо покривало и корабът остава да се люшка на вълните практически незабележим отгоре. Само че такава маневра можеше да означава едно-единствено нещо. По залез-слънце платнището се прибираше и плаването на изток продължаваше. За нещастие на „Бродяга 1“ „Сам“ можеше да вижда и на тъмно.

На триста морски мили от Дакар „Балморал“ извърна на юг и с пълен напред пое в курс на прехващане. Един от двамата американски радисти застана на мостика до капитана, за да му дава показанията на компаса.

Високо над „бродягата“ „Сам“ предаваше данните за курса му в Невада, а ВВБ „Крийч“ ги препредаваше във Вашингтон. Призори „бродягата“ намали ход и се скри под „плаща“ си. „Сам“ се върна на остров Фернандо де Нороня, за да зареди с гориво, и още преди залез-слънце бе отново над района. „Балморал“ бе порил вълните през цялата нощ. „Бродягата“ бе заловен привечер на третия ден, доста на юг от Кабо Верде и все още на 500 морски мили от Гвинея-Бисау.

Корабът се готвеше отново да се скрие за предпоследния ден на пътуването си. Когато капитанът забеляза опасността, вече бе твърде късно да се разпъне покривалото или да го навият в опит нещата да изглеждат нормални.

Високо в небето „Сам“ включи заглушаващото си устройство и „бродягата“ бе обгърнат от конус на пълна „електронна тишина“. В първия момент капитанът дори не се опита да излъчи съобщение, защото просто не повярва на очите си. Срещу него в бръснещ полет над спокойното море летеше малък хеликоптер.

Причината да не повярва на очите си бе простата сметка за обсег на действие. Подобен „хеликоптер“ не можеше да се намира далеч от суша, а от друга страна, наоколо не се виждаше друг морски съд. Той не знаеше, че „Балморал“ е на двайсет и пет мили напред по курса му, невидим малко зад хоризонта. А когато разбра, че предстои да го прехванат, вече бе прекалено късно.

Действията му в такава ситуация бяха точно определени и добре запомнени: „Отначало ще те преследва военен кораб, не може да сбъркаш силуета му, който ще е по-бърз от теб. Ще те настигне и ще ти заповядат да спреш. Но докато са все още далеч, използвай като заслон корпуса на своя кораб и се отърви от балите кокаин, като ги хвърлиш в морето. Тях можем да възстановим. Преди да се качат на борда, ни информирай по компютъра с предварително записаното съобщение до Богота“.

Така че капитанът — макар да не виждаше никакъв боен кораб — постъпи както му бе заповядано. Натисна на екрана бутона за изпращане, но не бе изпратено никакво съобщение. Опита се да използва сателитния си телефон, но той не показваше признаци на живот. Остави един от хората си да прави непрестанно опити за свързване по радиото, качи се на мостика и загледа приближаващия „Литъл Бърд“. На петнайсет мили зад хеликоптера, все още невидими, но носещи се през вълните с четиридесет възела, бяха двете надуваеми атакуващи лодки с по десет души във всяка.

Малкият хеликоптер го обиколи веднъж, после застина във въздуха на трийсетина метра пред носа на кораба. Виждаше се насочена надолу къса антена, а зад нея твърд флаг. Изображението върху флага му бе познато. На носа на хеликоптера се четяха две думи: Royal Navy[15].

— Los ingleses — прошепна капитанът. Все още не му беше ясно къде се намира бойният кораб, но пък Кобрата бе дал пределно ясни инструкции: двата Q-кораба никога не трябваше да бъдат виждани.