Когато боговете се смеят

— Василий Петрович, не знам дали ще ви олекне от думите ми, но преди месец при абсолютно същите обстоятелства беше убит друг младеж, който изобщо не е бил наркоман, дори не е пушел и не е пиел нищо по-силно от бира. Мисля, че имаме основания да предполагаме, че убийството на вашия син все пак не е било свързано с наркотици.

— Как се казва другото момче?

— Валерий Фризе. Името му говори ли ви нещо?

— Нищо. Никога не съм чувал това име.

— А Николай имал ли е познати от университета, от философския факултет?

— Нямам представа, той никога не е споменавал нещо такова.

— А за фирмата „Тектон“?

— Също не. Каква е тази фирма?

— Търговия с мебели. Там е работел Фризе. А е учел във философския факултет. Как мислите, какво общо може да е имало между вашия син и този Фризе?

Курбанов отначало помълча, но личеше, че този път не се бори със себе си, а наистина обмисля въпроса.

— Трудно е да се каже — отговори той накрая. — Така отведнъж нищо не ми хрумва. Почакайте, но щом казвате, че е бил убит още един човек, защо ме попитахте дали някой не се опитва да ми въздейства? Щом са убити двама, работата не е в мен, това е ясно.

— Не съвсем — меко възрази Настя. — Би могло този Фризе да е бил свързан със случай, по който работите вие. Неговото убийство да е било просто премахване на съучастник или свидетел, а убийството на вашия син — опит да притиснат вас. Моля ви, Василий Петрович, припомнете си дали някъде във вашата работа не се е мяркало това име. Фризе, Валерий Фризе, студент във философския факултет.

— Не — твърдо повтори Курбанов, — името е рядко, щях да го запомня.

Той паркира колата край една будка за вестници.

— Пристигнахме. Тук е, в безистена между гаражите.

Глава 3.

Олга Плетньова се прибираше от работа абсолютно скапана. Започналата ревизия не я плашеше, но изискваше постоянно напрежение, както и всяка проверка, която се прави далеч не формално, а с явно и нескрито намерение да „изрови“ нещо. А на всичко отгоре и тая непоносима жега! От студа човек се спасява, като се облече с по-дебели дрехи, да се бориш с жегата обаче, е много по-трудно — кожата си не можеш да съблечеш. Още миналата година, когато върху Москва се стовари неочакван небивал зной, двамата с Павел страшно се ядосваха, че не са си сложили климатик в жилището, но когато нормалното време се върна, лекомислено стигнаха до единодушното мнение, че този кошмар, който се случва веднъж на няколко десетилетия, няма да се повтори скоро, така че идеята за поставяне на климатик благополучно се изпари. А не биваше. Тази година жегата отново се върна, и то още по-озверяла.

Вратата на асансьора едва бе започнала да се отваря, но Олга вече чу познатия шум от апартамента над техния. „Светка пак прави купон — помисли си тя равнодушно. — Ей, това момиче няма спиране. Трябва да се омъжи, че то жилището й се е превърнало в хан“. Шумните сборища у съседката не нервираха Олга, тя умееше да не им обръща внимание. Вярно, самата Светлана доста я дразнеше със своята безцеремонност, когато цъфваше у Плетньови точно когато в собствения й дом беше пълно с гости. Съседката наричаше това „да си почина“. Затова всеки път, щом чуеше шум от весела компания, Олга започваше да се готви за неизбежното посещение на Света.

„Днес това ще е много неуместно — мислеше си Олга, докато търсеше ключовете в чантичката си, — останала съм без сили, иска ми се само да взема хладен душ и да си легна. И да не разговарям с никого. Паша разбира това, ще кротува като мишка, дори ще ми донесе чай в леглото. Как ли да се отърва по-бързо от Светка?“

Вече й се мержелееха някакви идеи по въпроса, но те се оказаха излишни: още с влизането Олга чу гласове. Единият беше на Павел, другият — на Светлана. „Е, това е то, ще трябва да я изтърпя“ — обречено въздъхна тя.

Изглежда, гостенката бе сварила Павел неподготвен, защото той беше само по шорти, дори без тениска. Виж, Светлана цялата блестеше и искреше като пъстра новогодишна играчка. Изопнатата по тялото й яркосиня фланелка от някаква еластична материя подчертаваше изумително оформения й бюст (Олга не можеше да й отрече това) и красиво се съчетаваше с късата й светлоруса коса. Тесният минижуп кой знае защо беше в наситено розово, което според Олга изобщо не подхождаше на цвета на фланелката. Шията, дълбокото деколте и коленете на момичето искряха в напълно буквален смисъл — кожата й беше покрита с нежен фон дьо тен. На устните й блестеше лъскаво червило, в седефено преливаха сенките на клепачите и ружът на скулите й. Светлана безспорно бе красива, няма две мнения, но всичко това беше прекалено ярко, прекалено крещящо. Беше натрапчиво като самото момиче.

— Ау, Льолечкаа — проточи Светлана с неочаквано дрезгав глас, който никак не пасваше на нейния бляскав облик, — аз пък се отбих у вас да си почина. Главата ми се пръска, вече станах луда от тези неспирни гости.