Когато боговете се смеят

— По убийството на Валерий Фризе, деветнайсетгодишен, е разработен кръгът от негови познати, сред които не е фигурирал младеж на име Курбанов. По вчерашното убийство на Курбанов кръгът от познати още не е изцяло разработен, но и там не се е мяркал Фризе. Курбанов е бил на двайсет години, не е учел и не е работел, регистриран е при нарколог като употребяващ хероин, във връзка с което е бил освободен от служба в нашите доблестни Въоръжени сили. Докато Фризе напротив, занимавал се е с общественополезна дейност от сутрин до вечер, учел е в университет, вечер е работел в една много прилична фирма — имал е добри компютърни знания и умения. Практически не е пиел и дори не е пушел, пазел е здравето си и при цялата си заетост е успявал два пъти седмично да ходи на фитнес. — Доценко затвори бележника и отпи няколко глътки от кафето си. — За подробности ще отида след половин час, разбрах се с оперативния работник от Западното управление, където е бил открит трупът на Фризе. Там обеща да дойде и човек от Южното управление, на чиято територия са убили Курбанов. Вие, мадам, разбира се, няма да дойдете с мен?

— Ще дойда — усмихна се Настя, — напук на тебе. За да не забравяш, че Житената питка ме определи за старша.

Първото, което биеше на очи, щом човек погледнеше Андрей Чеботаев, бяха неговите извънредно дълги мигли. Всяко момиче би му завидяло!

— По специален начин ли си ги отглеждаш? — попита Доценко три минути след като се запозна с оперативния работник от Западното управление. — Или са залепени?

Чеботаев се засмя басово и демонстративно подръпна миглите си.

— Цял живот се тормозя — призна той, — момчетата в училище ме подиграваха, та дори се опитах да ги скъся с ножицата. Израснаха още по-дълги. После се научих да извличам полза от тях.

— Подмамваш момичета ли? — сети се Доценко.

— Не само. Изобщо мамя хората. Направя кръгли очички, замигам с миглите — така се правя на абсолютен наивник.

— И какво? Помага ли? — попита Миша.

— Без грешка — кратко и уверено отговори Чеботаев. — Особено при мъжете. Хващат се от раз. Така, тук ли ще си говорим, или ще се разходим до мястото? Наблизо е, десетина минути пеша.

На Настя никак не й се ходеше където и да било, тя вече удобно се беше настанила на единствения стабилен стол, но задухът, който цареше в кабинета, я заплашваше с неприятности в кръвоносните съдове, и то съвсем скорошни. Навън, разбира се, не беше много по-прохладно, но там поне въздухът леко помръдваше — нещо като слабо подобие на ветрец.

— Да вървим — изкомандва тя. — Ще си говорим на мястото. Кога ще дойде човекът от Южното управление?

Чеботаев си погледна часовника.

— Може би след четирийсет-петдесет минути, може и след час.

— Е, прекрасно. После заедно с него ще прескочим до мястото на вчерашното убийство.

Валерий Фризе бил намерен на сто и петдесет метра от дома си, смъртта настъпила между един и един и половина през нощта. По всичко личало, че е вървял от метрото към къщи и е слушал музика. Слушалките на дискмена солидно са изолирали всички странични звуци, особено ако тези звуци са били тихи и предпазливи. Убиецът практически безпрепятствено се е приближил отзад и е използвал кабела от плейъра като инструмент за удушаване. Лесно и просто.

От момента на убийството до днес усилията на милицията били насочени към откриване на някакви съмнителни контакти на Фризе сред неговите познати от университета, от фирмата, в която е работел, като е обслужвал компютърни програми, и дори сред бивши съученици и съседи от блока и двора. Версии се появявали всеки ден, защото съмнителни от гледна точка на оперативните работници личности изниквали в обкръжението на Валерий на всяка крачка. Някои — свързани с наркотици, други — „слуги“ на криминални групировки, трети просто били осъждани. И за всеки от тези персонажи трябвало да се правят допълнителни справки и да се изяснява къде са се намирали в момента на убийството на Фризе. Но от вчерашния ден ситуацията се променила коренно, станало очевидно, че корените на престъплението трябва да се търсят далеч не там, а сред хора, посещаващи нощните клубове, когато в тях свири групата „Би Би Си“. Защото единственото, което обединявало двамата младежи, удушени късно през нощта, докато са се прибирали, било именно изпълненията на групата в нощните клубове, на които двамата загинали присъствали преди смъртта си. Валерий Фризе прекарал вечерта в клуб „Херакъл“, Николай Курбанов — в „Нощна пеперуда“.

— Андрюша, а какво представлява тази група „Би Би Си“? — попита Настя, когато се връщаха към участъка. — Никога не съм чувала за нея.

— Ха, и това ми било критерий! — тръсна Доценко. — Ти не знаеш изобщо нищо, освен любимия си Верди.

— А ти и Верди не знаеш — сърдито го парира Настя. — Не нагрубявай по-възрастните.

— Момчета, момичета, не се карайте! — Чеботаев направи жална физиономия и замига с миглите си. — Разказвам ви каквото знам. Групата свири в стил „Acid house“.