Когато боговете се смеят

— Състои се от трима души: Борис Худяков, Биримбек Бейсенов и Светлана Медведева. Оттук и името й — по първите букви на имената им. Малолетните припадат по тях.

— На кои казваш „малолетни“? — попита Настя. — На тийнейджърите ли? Или на по-големи младежи?

— От тринайсет до двайсет и две. Не всички, разбира се. Само „киселинните“, дето са като самата група. Свирят по нощни клубове, понякога изнасят концерти в домове на културата. Миналата година активно ги рекламираха, дори имаше клип по телевизията, няколко пъти съм го виждал. Не бих казал, че печелят луди пари, кувертът за нощен клуб струва средно от сто до сто и петдесет рубли и в него не се побират кой знае колко хора — от сто до триста, ако клубът е по-голям. От такива изяви не се печелят милиони.

— Яснооо — проточи Настя. — А имат ли безумни фенове? Истински, постоянни?

— Е, то се знае — позасмя се Андрей и пак замига с мигли. — Всичко си е като при големите. Имат дори мениджър. О, май вече ни чакат.

Пред входа на милицията стоеше прегърбен и загледан някъде настрани мъж на около четирийсет и пет години.

— Курбанов — представи се той със странно глух глас.

Настя недоумяващо се обърна към Чеботаев, после премести погледа си към мъжа. Той леко кимна, при което лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Ами да, моят син беше… майор Курбанов, Василий Петрович, милиционерски участък Орехово-Борисово Южно. При вас трябваше да дойде друг служител, но аз помолих…

— Да, да, ясно — припряно кимна Чеботаев. — Запознайте се, това са наши колеги от „Петровка“, подполковник Каменская, капитан Доценко.

— Настя. — Тя подаде ръка на Курбанов и неволно потрепери. Стори й се, че болката, която изпитваше бащата на загиналия младеж, й се предаде през пръстите и я прониза цялата.

— Михаил — представи се Доценко. — Искахме да видим местопроизшествието.

— Ще ви го покажа — въздъхна Курбанов. — Да вървим, аз съм с кола.

Сред гробно мълчание те се качиха в колата. Никой от тримата не беше подготвен за среща с бащата на убития, всички се чувстваха неловко и кой знае защо засрамени.

— Вие не мълчете — неочаквано каза Курбанов, — питайте. И без това ще трябва да ме разпитвате като баща. И не се притеснявайте. В нашето семейство станаха лоши неща, сигурно вече знаете — Коля беше регистриран като наркоман. Нищо не можехме да направим. И го убеждавахме, и го лекувахме, и на рехабилитация го пращахме — никаква полза. Крадеше пари от нас с жена ми. Всеки ден очаквахме, че ще умре от свръхдоза. Разбирате ли, той излиза сутрин, а ние мислено се сбогуваме с него, защото не знаем ще се върне ли жив довечера, или не. И ето, вчера не се върна… Питайте, не се старайте да ме щадите, аз вече отдавна съм го погребал.

Курбанов се опитваше да говори спокойно, но въпреки това гласът му трепереше и пресекваше. Болката сякаш бе запълнила цялото пространство на малката кола, проникваше през порите в кръвта на хората в нея, плъзваше по жилите и с железен обръч стягаше мозъка. Настя разбираше, че не бива да мълчат, че трябва да говорят нещо, да питат нещо, но не можеше и не можеше да се сети какво да каже, та този човек да не изпита още по-голяма болка.

— Василий Петрович, мислили ли сте, че може да са… — Тя се запъна. — Да са убили вашия син, за да заплашат вас? Може би работите върху някакъв случай и така да се опитват да ви въздействат?

Курбанов помълча няколко секунди.

— Мислил съм за това. Нали знаете, това е първото, за което се сеща един детектив. Може да прозвучи ужасно, но аз бих се радвал, ако Коля е загинал заради мен. По-добре така, отколкото да знам, че момчето само, със собствените си ръце се убива, по собствена воля с всеки ден се приближава към смъртта. Та той не може да не разбира какво става с него и какво става с нас, неговите родители. Но това изобщо не го засяга. Вече не е човек, личност, превърнал се е в неразумно животно. По-добре да си мисля, че синът ми е бил чудесно момче, умно и добро, и през целия си останал живот да обвинявам себе си, че Коля е умрял по моя вина, заради моята работа, отколкото да знам, че сам си е причинил смъртта, защото отначало е станал глупак, после — отрепка, а после — безмозъчно чудовище.

— Но нали той не е умрял от свръхдоза — предпазливо възрази Настя. — Не си е докарал сам смъртта.

— Какво значение има! — отвърна горчиво Курбанов. — Той беше наркоман, водеше свой, особен живот, какъвто водят всички наркомани, а това означава, че постоянно е бил в криминална среда. Парите, които крадеше от мен и жена ми, не са му стигали за ежедневните дози, значи е вземал и от другаде. Най-вероятно и той е продавал наркотици или се е забъркал в нещо друго. Именно затова са го убили. Вие не разбирате! — Той трескаво си пое дъх и Настя разбра, че Курбанов едва сдържа риданията си. — Щом ми е било писано да изгубя единствения си син, нека поне имам моралното право да го оплаквам. А е невъзможно да оплакваш това, в което той се превърна. Дори от това съм лишен.