Когато боговете се смеят

— Дявол да го вземе, остарявам вече — на, само двайсет минути поседях неудобно и ето… Ася, да ти кажа за какво се замислих… Това име ми е познато — Фризе. Срещал съм го в някакви наши случаи, сериозно — рядко име е, добре си го спомням.

Настя избухна в смях.

— Ей, Юрка, голям си тъпчо! На младини си натъпкал главата си с криминални романчета и сега там е пълна каша!

— Какво общо имат криминалните романчета?

— Ами това, че Фризе е герой от романите на един питерски писател, Сергей Висоцки.

— Не ме мотай — недоверчиво проточи Коротков, все още смръщен от болката в крака. — Висоцки има герой на име Игор Корнилов, още не съм изкуфял напълно.

— Леко си поизкуфял. Отначало героят му беше Корнилов, после се появи Фризе, той имаше годеница на име Берта, една страшно висока баскетболистка. Е, спомни ли си сега?

— Вярно — изохка Коротков. — Спомних си. Е, готово, поотпусна ме. Значи нашият труп на име Фризе е просто съименник. Аз пък вече започнах да си блъскам главата, помислих, че са го убили във връзка с някакви стари случаи. Понякога е приятно да откриеш, че си сгрешил, нали?

— Така си е. А ти се чудеше, не разбираше какво му е приятното на всичко това. Ето ти го приятното, шефе.

— Пепел ти на езика — проръмжа Коротков. — И не смей да ме наричаш шеф.

Ако попитате едно средностатистическо младо момиче коя дума най-силно вълнува въображението му, в деветдесет и осем от сто случая то ще отговори: любов, годеник, сватба, прекрасен принц или нещо от сорта. Женя обаче спадаше тъкмо към онези два случая, които не пасваха на основната статистика, защото още от дванайсетгодишна за нея най-вълшебна и загадъчна, най-примамлива и същевременно плашеща дума беше ЗАТВОР. Още като малко момиче тя с трепет и възторг препрочиташе „Един ден на Иван Денисович“, „Записките на Сивия вълк“ и „Одлян, или Въздухът на свободата“. Когато поотрасна, Женя започна да чете и документална литература, и публицистика, купуваше си касети с американски филми за затворническите нрави. Баща й не одобряваше това нейно увлечение, но всеки път отстъпваше, щом чуеше от дъщеря си, че тя смята да стане адвокат и да защитава правата на човека, лишен от свобода. Това звучеше някак като идеология на бъдеща кариера и той нямаше какво да възрази. Ако Женя му беше казала истината… Но тя отдавна не казваше истината на баща си.

На хората е присъщо да обичат себе си и това е нормално. Още Карнеги в книгите си отпреди трийсет години ни учеше, че най-сладостният звук за човека е собственото му име. И каквото и да разправят високопарните литературоведи, в любими на човека се превръщат книгите, в които той чете за своя живот и за героите, които приличат на самия него. Именно затова книгите за затвори и изобщо за места за лишаване от свобода толкова привличаха Женя.

Прозорците на нейната стая гледаха на изток и от ярката слънчева светлина тя се събуди още преди шест и половина. И веднага по навик се пресегна за книгата. Докато баща й още не беше станал, можеше за хиляден път да препрочете любимите си страници от романа на Стивън Кинг „Бягство от Шоушенк“. Колко душевни сили трябва да има човек, та търпеливо да излежава присъда за нещо, което не е извършил! И грижливо, ден след ден, с години, бавно и без да се отчайва, да подготвя бягството си. Никога, никога тя не би могла да стане толкова силна духом, умна и хитра, но поне можеше да се възхищава на хора, които са съумели да станат такива.

В седем и петнайсет Женя стана и тръгна към банята. За сутрешния тоалет й беше отреден четвърт час, след което, точно в седем и половина, тя освобождаваше банята за баща си и докато той се миеше и бръснеше, приготвяше закуската. От седем и четирийсет и пет до осем и трийсет — закуска и обличане, от осем и трийсет до осем и петдесет — пътуване до работата. Още десет минути се полагаха, за да подготви себе си и работното си място за трудовата вахта. И така ден след ден.

— Значи така, Евгения — подзе баща й, когато седна на масата и си наля кафе. — Тази година ще почиваш от първи юли.

Женя напрегнато вдигна глава, като се опита да не издаде радостното си оживление. Все пак вече не е ученичка, работи и може би баща й най-сетне ще престане да я смята за дете и ще й даде нормален отпуск, не детска ваканция, а именно отпуск. Ще я вземе със себе си на море или някъде в Европа, където обикновено ходи без нея.

— Първо ще заминем с колата за Петербург, да обходим местата, свързани с Радишчев, ти ще си вземеш тетрадка и всичко ще си записваш. Предварително ще прочетеш „Пътешествие от Петербург до Москва“ и двамата ще обиколим всички села, за които е писал Радишчев. После ще отидем при чичо ти Сева на Жигульовското море, там става чудесен риболов.

— Татко, но аз не съм рибарка — плахо възрази Женя, разбрала, че надеждите й и този път не се сбъдват. Впрочем нали отпускът е дълъг, за пътуването до Питер ще отидат максимум три дни, у чичо Сева ще прекарат още седмица, а останалото време? Може би баща й ще й предложи това, за което тя мечтае?