Когато боговете се смеят

— Ася, след твоя гръмогласен будилник трудно се заспива, от него взех да получавам тахикардия. Искаш ли да стана?

— Не, не, лежи си, моля те. Аз просто така…

Чистяков отметна чаршафа, който поради жегата използваше вместо одеяло, и бавно свали крака на пода.

— Знам го аз твоето „просто така“ — каза той през сладка прозявка, — сигурно искаш да ти направя закуска.

— Аха, знам го пък аз твоето благородство — имитира го шеговито Настя, — сигурно ти си гладен и не можеш да дочакаш най-сетне да изляза и да ти предоставя възможността да се тъпчеш безконтролно. Само се правиш на почтен, а всъщност си по-користен и от мен.

Алексей си навлече шорти и тръгна да се мие, после дойде при нея в кухнята и се огледа.

— Какво да ти направя? Искаш ли овесена каша?

— Овесена каша?! — Настя ужасена се облещи. — Дума да не става! Как можа да ти хрумне такова нещо? Не мога да я понасям! Гадост!

— Е, не си права — миролюбиво каза мъжът й. — Полезна е за здравето. А какво искаш?

— Льошенка, та аз сутрин не мога да поема нищо друго, освен кафе и сок, хиляди пъти съм ти го казвала и пак не си го запомнил. Срамота, професоре.

Чистяков се позасмя и отвори хладилника да потърси зеленчуци.

— Не се оплаквам от слаба памет, но всеки път храня надежди, че най-сетне ще се промениш и ще започнеш да закусваш като хората. Ето, и днес се надявах, но явно е било напразно.

— Че защо да се променям? — попита мнително тя. — Да не би вече да не ти харесвам?

— Все още ми харесваш, но трябва да се стремиш към съвършенството. Ще хапнеш ли салата?

— Льошка, стига си се подигравал, няма да ям нищо, вече си наливам кафето.

Настя сипа в голяма чаша нес кафе, помисли две секунди и добави още една лъжица. Много й се спи, нека кафето е по-силно. Алексей бързо и сръчно наряза зеленчуци и магданоз и седна на масата пред солидната порция салата още преди Настя да е успяла да изпие и половината от чашата си.

— Ася, да знаеш случайно колко време ми е нужно да стигна от тук до улица „Мосфилмовская“?

Настя погледна мъжа си с почуда.

— Случайно знам — преди година-две там се криеше един килър, а ние го причаквахме. Пътят дотам е дълъг и няма удобен транспорт. По работа ли ще ходиш до „Мосфилмовская“?

— Още не знам.

— Как така не знаеш?

— Още не съм решил. Разбираш ли, предложиха ми да давам уроци на рожбата на някакъв богат бизнесмен, да го подготвям за кандидатстудентските изпити, но при условие че аз ще ходя при него, а не той при мен. Та ето, размишлявам — да се заема ли, или не.

— Тая рожба да не би да е инвалид и да не излиза от къщи? — попита тя.

— Не, напълно здраво момче.

— Тогава не се хващай — отсече Настя, без изобщо да се замисли.

— Между другото обаче предлагат добри пари — възрази невъзмутимо Алексей, методично дъвчейки зеленчука. — Не забравяй, че се захващам с частни уроци не от обич към преподавателското изкуство, а само заради парите.

— Въпреки това не се съгласявай. Щом един ученик настоява учителят да му идва на крака, той презира учителя, не изпитва и капка уважение към него. Там ще се държат с теб като със слуга, когото са благоволили да наемат, за да припечели малко пари. Можеш ли да приемеш това?

— Ами парите? — присви очи Чистяков. — Нали ни трябват, не можеш да спориш за това.

— Льош, чувството за собствено достойнство ти трябва много повече и за това също не можеш да спориш.

— Ами аз не споря. Аз ти помагам да се събудиш, доверчивке моя.

— Сега пък „доверчивка“, защо? — не разбра Настя.

— Защото искрено ми повярва, че обмислям подобно предложение. Я виж как се разпали, чак очичките ти блеснаха! Което и трябваше да постигнем. Че инак седеше като замразена риба.

— Така!

Настя тропна върху масата чашата с недопитото кафе и посегна за цигара.

— Значи не е имало никакво предложение?

— Не, защо. Имаше предложение.

— И ти какво отговори?

— Асенка, с теб се познаваме от двайсет и четири години без няколко месеца. Нима са ти нужни моите обяснения по този въпрос?

— Е, слава богу — въздъхна с облекчение Настя. — Но все пак ти си мерзавец, Чистяков. Да изиграеш толкова лесно мен, подполковника от милицията!

— А, не че аз съм мерзавец — засмя се той, — ами ти си ми глупаче.

— Общо взето е така…

Настя си погледна часовника и скочи.

— Льошик, аз тръгвам, докато народът не е плъзнал из оперативните простори. В седем все още може да се пътува в метрото, но в осем — да не дава господ. Целувам те страстно, ще се прибера късно.

— Добре де — кимна Алексей, — от деветнайсет часа започвам с последния ученик, така че можеш да не се прибираш до двайсет и един.

— А първият кога идва?

— В девет. Благодарение на твоя зверски будилник имам два часа, за да поработя върху доклада.

Доловил сянката на недоумение, която плъзна по лицето й, Алексей добави:

— Напомням ти, ако си забравила: през септември ще ходя в Хелзинки на симпозиум.

— Това го помня, но нали е още средата на юни…