Когато боговете се смеят

От съзерцаването в огледалото я откъсна звън на счупено стъкло. Тя бързо се загърна в хавлията и надникна от банята.

— Рома, какво стана?

— Счупих поредната чаша — ядосано отвърна Роман. — Сега остана само една.

Той стоеше до отвореното барче, на което се кипреше една чаша, налята до половината със скъпо бяло вино. Късчетата от втората чаша искряха на пода, отразявайки лъчите на залязващото слънце.

— Не се ядосвай — усмихна се Олга, — ще купим нови. Хайде сега, големият проблем…

— Те много ми харесваха — виновно каза Роман, — а и ми бяха подарък от теб за миналата Нова година, помниш ли? Именно затова ги ценях особено много.

Олга звънливо се разсмя, прегърна го силно и нежно го целуна по устните.

— Слушай, не бива на твоята възраст да бъдеш толкова сантиментален. Това не е първият, нито последният ми подарък за теб. В края на краищата стъклените съдове винаги се чупят, затова са стъклени. Хайде, не се разстройвай, скъпи, моля те. Искаш ли да отида да купя точно такива?

Роман нежно я погали по голите рамене, взе налятата чаша и я подаде на Олга.

— Пийни си, виното е много хубаво. Наистина трябва да купим нови чаши, но ще го направим заедно… Най-вероятно в събота. Или в неделя, зависи кога ще съм на работа. Докато ти вземаше душ, аз огледах кухненските шкафове и стигнах до извода, че с теб отдавна не сме пазарували. Кафето на зърна е останало на дъното, а кафемелачката, ако си забелязала, не е съвсем в ред, трябва да купим нова. За чашите е ясно, но и всички запаси в банята са на свършване, днес изразходвах последните остатъци от душ гела, онзи, любимият ми, с розмарин.

— Да — оживено поде Олга, — хайде да купим и нов сервиз, а, Рома? Омръзнаха ми вече тези глупави кафяви чинии, вече не мога да ги гледам.

— Някога ти харесваха — позасмя се той, — много добре си спомням как ме убеждаваше да купим именно този френски сервиз.

— Как пък си спомняш толкова — капризно проточи тя. — Когато го купувахме, френските сервизи бяха на мода. Тогава всички бяха луди по тези кафяви и черни комплекти за хранене.

— Така ли? А какво е на мода сега?

— Мъгливият Албион. Светла керамика с небесносин или зелен орнамент. И цветно матово стъкло в един тон. Между другото, то не се чупи. Да купим, а?

— Убеди ме. Огледай всички шкафове, прецени какво ни трябва и през този уикенд ще излезем по магазините.

— Рома, а може ли да поискам и нови кърпи?

Той взе чашата от ръката й и допи светлото вино.

— Може да поискаш всичко, мила, нали знаеш, че никога нищо не ти отказвам.

Олга го погледна нежно и си помисли колко невероятно добре се чувства с този човек. Спокойна, сигурна, без проблеми. Той е с мек характер, щедър, решителен, но не и остър. Поне не с нея. И е превъзходен партньор в леглото — през тези три години тя никога не бе изпитала желание да отклони секса, който й носеше радост. Интересно, колко ли още години ще бъдат заедно? До дълбока старост? Или след известно време Роман ще се увлече по някоя по-млада и ще я зареже? Всичко може да се случи…

Олга Плетньова открай време беше реалистка. Или поне се стараеше да остане такава.

Настя Каменская не обичаше да става рано. Наистина, това далеч не означаваше, че можеше да си позволява да спи повече. Целият й съзнателен живот мина под знака на строгата необходимост да става по часовник: детската градина, училището, университетът, работата в милицията — всичко това изискваше ранно ставане и явяване в определения час без закъснения. От трийсет и деветте си преживени години тя бе просъществувала при този режим трийсет и шест, но така и не бе свикнала. Но тазгодишната жега, която според твърденията на синоптиците биеше всички рекорди за сто и осемнайсетте години наблюдения, накара Настя да се приспособи. Сега тя ставаше още по-рано от обикновено, за да успее да излезе от къщи и да стигне до работата си, докато термометърът показва още само плюс двайсет и шест-двайсет и седем градуса, защото при трийсет, и то в метрото, и то в часа на големите задръствания… Това не би могла да понесе.

Като се стараеше да стъпва на пръсти, за да не събуди Льоша, тя се измъкна от стаята и влезе в банята. „Все пак логиката ми е странна — помисли си Настя и пусна студения душ, за да се отърси от съня. — Нали будилникът звъня. И то силно. И дълго. Льошка при всяко положение трябваше да се събуди, нали не е глух. А щом не се събуди, значи спи толкова дълбоко, че можеш да тропаш над главата му с подковани ботуши и това няма да го обезпокои. Толкова е очевидно, но въпреки това аз ден след ден с всички сили се старая да не шумя след истеричното звънене на будилника. И подозирам, че не само аз съм такава“.

Когато излезе от банята, неочаквано реши да провери логиката си.

— Льоша, спиш ли? — попита шепнешком, надничайки в стаята.

— Естествено, че не — отговори с пълен глас Чистяков, без да отваря очи.

— А защо се преструваш, че спиш?

— За да не ти преча да се наслаждаваш на сутрешното си кафе.

— И вчера ли не спеше?

— Не спях — потвърди той.

— И завчера ли?