Kolekcionerat na tatuirovki

Пълният, плешив мъж с късо сиво палто стъпваше по ши­рокия тротоар с насочени настрани пръсти на краката. Носеше изтъркано куфарче. Малцина минувачи обръщаха внимание на физиката и походката му. Беше абсолютно безличен. Можеше да е бизнесмен, счетоводител, рекламен агент. Можеше да е мъгьл. Можеше да е Пруфрок.

Обичаше това място. Гринич Вилидж не беше скъп район като Сохо или Трибека, а по-скоро приличаше на обикновен жилищен квартал. Малката Италия бе преживяла своя възход и упадък, но Вилидж оставаше бастион на старите манхатънци, на странните, артистични наследници на европейски емигран­ти. Тук живееха семейства на - да - пълни, плешиви мъже и отпуснати жени, амибициозни, но скромни синове и умни дъ­щери. Той отлично се сливаше е обстановката.

А това беше добре - имайки предвид за какво бе дошъл.

Слънцето беше залязло и застудяваше, но поне небето бе чисто и снегът от последните няколко дни беше спрял.

Той спря пред витрината на „Кафе артизан“ и разгледа из­цапаното меню. Това бе истинско класическо кафене. Итали­анско. Тук са правили капучино много преди „Старбъкс“ да се зароди като идея в главата на сиатълеца (не сицилианеца), кой­то е основал веригата.

Мъжът се взря през преждевременно поставената коледна украса на замазаната витрина към една маса в дъното на сало­на, където един срещу друг седяха червенокоса жена с винено­червен пуловер и някакъв тип с официален костюм. Той бе слаб и приличаше на адвокат преди пенсия. Жената му задаваше въ­проси и си записваше отговорите в малък бележник. Масата, изглежда, леко се клатеше - дървеното трупче под единия крак не си вършеше работата.

Пълният, плешив мъж внимателно огледа двойката в заведе­нието. Ако се интересуваше от секс (какъвто не беше случаят), жената сигурно щеше да му се стори привлекателна.

Амелия Сакс - жената, която се канеше да убие - бе доста красива.

Заради студа не изглеждаше подозрително, че мъжът носи ръкавици, и това бе добре дошло. Тези, които беше сложил, бяха черни и вълнени, защото кожените оставят уникални от­печатъци, ясни колкото тези на пръстите си. С други думи, проследими. Но вълнените - не.

Мъжът забеляза къде Амелия е оставила чантичката си - окачена на облегалката на стола ѝ. Колко доверчиви бяха хо­рата тук. Ако беше в Сао Пауло или Мексико Сити, чантичката щеше да е вързана за стола със свинска опашка - като онези, с които връзват торбите за смет или ръцете на арестанти.

Чантичката беше затворена, но това не го безпокоеше. Пре­ди няколко дни бе купил същата като нейната и се упражнява, упражнява без край да пъхне безшумно нещо вътре (години наред тренираше трикове от илюзионизма). Накрая овладя фо­куса достатъчно добре, за да може за три секунди да отвори чантата, да пъхне малкия предмет вътре и пак да я затвори. Сто пъти го бе направил.

Бръкна в джоба си и извади шишенце с разрешено за свободна продажба обезболяващо - същата марка като тези, които пиеше Амелия Сакс. (Знаеше това от шкафчето ѝ с лекарства.) В миналото бе имала проблеми с остеоартрит и макар че на­последък не изглеждаше да има болки, тя гълташе от време на време по някое хапче.

Ах, на какви изпитания ни излага нашият организъм!

Капсулите в шишенцето изглеждаха съвсем като онези, кои­то тя купуваше. Имаше обаче една разлика - всичките бяха за­редени с уплътнен антимон.

Както арсена антимонът е прост химичен елемент, металоид. Името му идва от гръцки и означава „премахващ самотата“.

В древни времена са го използвали за потъмняване на веждите и клепачите на развратни жени, включително Иезавел от Биб­лията.

Той е много разпространен и полезен елемент, който се из­ползва дори в съвременната индустрия. Но освен това антимо­нът - Sb, атомен номер 51 - е отнел мъчително живота на хиля­ди хора в хода на историята. Най-известната му жертва може би е Волфганг Амадеус Моцарт. (Не е ясно само умишлено или не. Трябва да питаме Антонио Салиери.)

При първите признаци за болка в оперираното ѝ коляно, ко­ито рано или късно щеше да почувства, Сакс щеше да вземе две хапчета.

Но вместо облекчение те щяха да ѝ донесат жестоко главо­болие, повръщане, диария, изтръпване на крайниците.

За няколко дни щеше да умре - и медиите щяха да я обявят за поредната жертва на Били Хейвън, който е успял да пъхне отровата в чантичката ѝ, преди да бъде обезвреден заедно с род­нините си терористи.

Истината обаче беше, че Стантьнови нямаха никаква вина за това предстоящо убийство.

Мъжът пред „Кафе артизан“, готвещ се да убие Сакс, се казваше Чарлз Веспасиан Хейл, макар че бе известен с мно­го други имена. Едно от тях беше Ричард Логан. А отскоро се представяше като Дейвид Уелър - адвокатът, който възмутено бе подал сигнал в Нюйорското бюро за разследване срещу мла­дия полицай Рон Пуласки.

Единственото име, което харесваше обаче, бе това, което го описваше най-добре: Часовникаря - отразяващо както умение­то му да създава сложни престъпни планове, така и страстта му към часовниците.