Kolekcionerat na tatuirovki

-      И така - продължи Райм, - в замяна на твоя план те ти дос­тавиха тетродотоксин. И са подкупили медицинския персонал и надзирателите, за да те обявят за мъртъв и да те измъкнат от ареста. Намерили са някой умрял бездомник и неговото тяло са пратили за кремиране.

-      Горе-долу.

-      Сигурно е било скъпо.

-      Общо двайсет милиона.

-      А сценката в погребалното бюро? Когато се представи за Уелър. Защо?

-      Знаех, че ще изпратиш някого да види кой ще вземе пра­ха. Трябваше да направя така, че да повярваш, че Часовникаря наистина е мъртъв. Най-добрият начин беше, ако адвокатът на семейството дойде да вземе тленните ми останки... и уведоми властите за твоя агент под прикритие. Така нещата се развиха много добре. Не го очаквах.

-      Има нещо, което не разбирам. Лон Селито. Ти си го отровил, разбира се. Появил си се с пожарникарска униформа на мястото на нападението в „Белведере“ и си му подал кафето с отровата.

-      О, и за това ли се досети?

-      Арсенът е металоид. Били използваше само растителни токсини.

-      Хъм, за това не се сетих. Меа кулпа. Кажи ми, Линкълн, като малък чел ли си книжки с ребуси? Винаги ли забелязваше скритата картинка?

Да, Райм беше чел такива книжки. И винаги забелязваше скритата картинка.

-      И после си пуснал отрова в чантичката на Амелия Сакс - добави той.

Последва дълга пауза.

-      И за това ли се досети?

Веднага щом се досети, че Часовникаря е още жив и вероят­но стои зад нападението срещу Лон, Райм бе предупредил Сакс, Пуласки и Купър да внимават. Тя си спомни, че някой седнал зад нея в едно кафене, където имала среща със свидетел по слу­чая с музея „Метрополитен“. После намерила второ шишенце обезболяващи в чантичката си.

-      И това ли е арсен? - попита Райм. - Още не съм получил резултатите.

-      Ще ти кажа, след като си се досетил. Антимон.

-      Има още нещо, което не мога да си обясня. Опита се да убиеш Лон и Амелия и да хвърлиш вината на Стантънови. И ти си бил този, който се появяваше облечен като Били Хей- вън на местата на убийствата. Когато си надничал през шахтата на Елизабет Стрийт, пред ресторанта в Хеле Кичън, в сградата близо до „Белведере“. Нали?

-      Да, точно така.

-      Но защо... - Райм изведнъж замълча. Мислите се заредиха в главата му като избухващи фойерверки. - Освен ако...

-      Май започваш да загряваш, а, Линкълн?

-      Двайсет милиона долара - прошепна Линкълн. - За да купиш свободата си. Няма начин Стантънови или СВАС да са намерили толкова много пари, за да подкупят надзирателите и медиците. Не, не - те са странично занимание, в най-добрия случай. Някой друг е финансирал бягството ти. Да! Някой, който е имал нужда от теб за друга задача. Използвал си СВАС само за прикритие.

-      Ах, моят умен Линкълн!

Гласът на Часовникаря бе снизходителен и за момент Райм изпита гняв. Но изведнъж се сети нещо и се изсмя високо:

-      Лон. Лон Селито! Той е бил истинската ти мишена. Тряб­вало е да го убиеш или да го изкараш от строя и си решил да хвърлиш вината върху СВАС.

-      Точно така - прошепна престъпникът. Една нотка в гласа му казваше: „Моля те, продължавай.“

-      Заради разследването, по което работеше. Разбира се. Про­никването с взлом в музея „Метрополитен“. Бил е близо до раз­плитане на случая и този, който те е наел, е трябвало да го спре.

-      Райм се замисли за още един факт. - Амелия също. Защото тя пое случая „Метрополитен“... Но сега признаваш всичко - до­бави бавно, разтревожено. - Защо?

-      Мисля да спрем дотук, Линкълн. Може би не е разумно да говоря повече. Но ще ти кажа, че вече няма опасност за нико­го. Амелия е в безопасност. Единствената причина да искам да отровя нея, Рон или твоя гениален, задръстен асистент Мел Купър, би била, ако искам да прехвърля вината върху СВАС. Оче­видно сега това е безсмислено. Освен това смених тактиката.

Райм си представи как Часовникаря свива рамене.

-      Ти, разбира се, също си в безопасност. Винаги си бил.

„Винаги си бил?“

Райм се изсмя:

-      Анонимният сигнал, че някой се опитва да влезе през зад­ния вход на къщата ми, когато Били се е промъкнал, за да отро­ви уискито ми. Ти си го подал.

-      Следях го постоянно. Когато дойде у вас, също го наблю­давах. Не трябваше да те убива. Но когато се преоблече с работ­ни дрехи и извади спринцовката, всичко ми стана ясно.

Това изобщо не изглеждаше логично.

Но след миг Райм се досети:

-      Нужен съм ти за нещо. Трябвам ти жив. Защо? За да раз­следвам някое престъпление, разбира се. Да, да. Но кое? Някое извършено наскоро?

Какви текущи разследвания имаше? Изведнъж разбра:

-      Или някое, което ще се случи? Идната седмица?

-      Или идния месец, или идната година - каза Часовникаря, явно развеселен.

-      Проникването в „Метрополитен“? Или друго?

Мълчание.

-      Защо аз?

-      Ще кажа само, че си необходим за плана, който съм измислил.

-      И е необходимо да знам предварително, че съществува та­къв? Значи моята осведоменост е зъбно колело или пружинка в твоя часовник?